Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Намерихме кафене недалеч от главната зала на гарата и седнахме на ъглова маса с лице към входа. Не беше много уютно. Клиентите непрекъснато си гледаха часовниците, скачаха и се втурваха навън, а после влизаха други и заемаха местата им. Питърсън плъзна куфара до стената зад стола си.

— Хубава чанта — отбелязах.

— Моля?

— Говоря за куфара. Красив е с тези златисти неща и всичко останало.

— Не е мой. — Той наблюдаваше вратата. Зелените му очи бяха бдителни и леко изпъкнали, като заешки.

— Значи, не сте мъртъв.

— Много сте проницателен — отбеляза той, противно подсмихнат.

Сервитьорката дойде и си поръчахме кафе. Питърсън беше приковал поглед върху здравеняк, който стоеше до барплота, нахлупил мека шапка и с вратовръзка с дракон.

— Защо ми се обадихте? — попитах.

— Моля?

— Защо аз?

— Чух името ви, после видях, че ви споменават във вестника, в репортажите за Лин.

— Значи, знаете, че съм по следите ви.

— Как така по следите ми?

— Разследвам обстоятелствата около печалната ви кончина.

— Така ли? По чия поръчка?

— Можете ли да се досетите?

Лицето му стана още по-злобно.

— Разбира се, че мога да се досетя.

Типът на плота с меката шапка допи кафето си и излезе, подсвирквайки си. Забелязах, че Питърсън се поуспокои.

— Говорих с Манди Роджърс — казах.

— А, така ли? — безразлично подхвърли той. — Свястно хлапе.

Очевидно Манди вече не присъстваше съществено в пейзажа му. Ако изобщо някога бе присъствала.

— Съжалявам за сестра ви.

Той просто кимна:

— Дааа, никога не ѝ е вървяло.

Идеше ми да го фрасна, но вместо това казах:

— Какво искате от мен, Питърсън?

Той почеса челюстта си с нокът и издаде стържещ звук.

— Искам да изпълните една поръчка от мое име. Ще ви платя сто долара.

— Каква поръчка?

Отново наблюдаваше вратата.

— Лесна. Искам да занесете този куфар на един човек.

— Ами? Защо сам не го занесете?

— Много съм зает — отново изхихика той. Този звук щеше адски да ме дразни, ако се налагаше да го чувам често. — Искате ли работата?

— Да чуя малко подробности.

Поднесоха ни кафето в мръснобели чаши, каквито има по всички гари, и немного мазни лъжички. Опитах кафето и съжалих за стореното.

— Добре — снижи глас Питърсън, — ето какво. Сега ще стана, ще изляза и ще оставя куфара до стената. Вие ще останете, да кажем, още половин час, после ще го вземете и ще го предадете на един тип на име…

— Лу Хендрикс?

Той отново ме изгледа със заешкия поглед.

— Откъде знаете?

— Господин Хендрикс ме покани да се повозя в голямата му кола и ме заплаши, че ще ми счупи краката, ако не му кажа къде сте.

Той свъси вежди.

— Значи, не той ви е наел да ме издирите?

— Не.

— Просто ви взе от улицата?

— Точно така.

Питърсън се намръщи и подъвка кокалчето си.

— А вие какво му казахте? — попита най-накрая.

— Обясних му, че не знам къде се намирате, а дори да знаех, не бих му казал. И че доколкото ми е известно засега, вие сте мъртъв. Той не се върза. Някой му беше разяснил как стоят нещата.

Питърсън кимна и се замисли усилено. Челото му плувна в пот. Опипваше мустаците си, по които бяха избили капчици влага. Не ми беше приятно да ги гледам. Най-неприятното беше празното местенце по средата, светла цепчица, която ми се струваше твърде интимна негова част, за да бъде изложена на показ.

Избутах кафето си и запалих цигара.

— Ще ми разкажете ли какво се случи, Нико?

Той тутакси се разбесня.

— Нищо не съм длъжен да ви казвам! Предлагам ви сто долара за една работа, и толкова. Ще я свършите ли?

Престорих се, че размишлявам.

— Преспокойно мога да мина и без парите. А що се отнася до работата, да видим.

Извади сребърна кутийка от джоба на сакото си, извади малко бяла хапче и го пъхна под езика си.

— Главата ли ви заболя? — попитах.

Явно реши, че не си струва да отговаря.

— Вижте, Марлоу, аз малко бързам. Ще занесете ли куфара на човека, за когото стана дума, или не?

— Още не знам. Пък и дайте да караме по-бавно. Вие сте изплашен, бягате и ако аз съм единственият човек, за когото се сещате, явно сте загазили сериозно. От известно време съм по следите ви и искам да изясним някои неща. Готов ли сте да говорим?

Той се начумери — ясно си го представих какво нацупено дете е бил.

— Какво ви интересува? — промърмори.

— Почти всичко. Да започнем от куфара. Какво има вътре, та Лу Хендрикс изгаря от нетърпение да го докопа?

— Едни неща.