Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Какво каза за Флойд Хансън? Във вестника пишеше…

— Знам какво пише във вестника. Обаче смъртта на Хансън не е злополука — разкъсал е чаршафа си, оплел е въже, метнал е примката на шията си, вързал е единия край за решетката на прозореца и се е увесил. Само че прозорецът не е достатъчно високо от пода, така че трябвало да подгъне крака и да виси, докато остане без дъх. Само си помисли какво му е струвало всичко това.

Лицето ѝ отново стана пепеляво, при което черните ѝ очи изпъкнаха огромни, влажни и лъскави.

— Мили боже, клетият човек — прошепна тя.

Наблюдавах я внимателно. Винаги познавам кога някой се преструва, но при жените не съм сигурен.

— Мръсна история — казах, като се стараех да говоря тихо и внимателно. — Лин Питърсън е умряла по жесток и болезнен начин. Същото важи за Флойд Хансън, макар че той вероятно си го е заслужавал. Двамата мексиканци са били пребити до смърт и макар че на никой не му е жал за тях, стореното е коравосърдечно и грозно. Може би не съзнаваш пълните размери на онова, в което си се забъркала. Дано да е така, или поне се надявам, че е така. Вече не можеш да се преструваш. Е, вече готова ли си да ми кажеш? Готова ли си да ми довериш нещата, които съм убеден, че криеш от мен още от самото начало?

Тя се взираше някъде пред себе си, виждаше ужасии и сигурно наистина ги съзираше за пръв път.

— Не мога… заекна тя. — Аз не… — Сви ръката си на юмрук и притисна побелелите си кокалчета към устните. Жена на съседната маса я наблюдаваше и каза нещо на мъжа срещу себе си, който също се обърна да погледне.

— Пийни малко — посъветвах я. — Питието е силно, ще ти се отрази добре.

Тя бързо поклати глава, все още притиснала юмрук към устата си.

— Госпожо Кавендиш… Клеър… — приведох се напред над масата и заговорих с настойчив шепот: — През цялото време пазя името ти в тайна. Един много корав полицай — всъщност двама полицаи, доста сериозно ме притиснаха да им разкрия кой ме е наел да издирвам Нико Питърсън. Нищо не им издадох. Заявих им, че издирването на Питърсън няма нищо общо с другите неща, които се случват, че съм замесен по чиста случайност. Ченгетата обаче не обичат съвпаденията — това нарушава представата им за устройството на света. По една случайност в конкретния случай им е удобно да приемат думите ми за чиста монета, колкото и да мърморят. Ако се окаже, че греша, те няма да повярват, че е било грешка, и ще стоварят върху ми цялата мъст на Йехова. Нямам нищо против — и преди съм го преживявал, че даже и по-зле. Ала в този случай ще се доберат до теб. А на теб няма да ти хареса как ще се почувстваш, повярвай ми. Дори ако по някаква причина не си загрижена за себе си, помисли какво ще причини скандалът на майка ти. Преди време тя се е нагледала на насилие и е страдала достатъчно за цял живот. Не я подлагай отново на това мъчение.

Млъкнах. Вече ми беше втръснало да слушам собствения си глас, към самотния барабанист в главата ми се беше присъединила цяла перкусионна секция, група аматьори, които компенсираха липсата на умения с енергичност. Днес още нищичко не бях хапвал и водката прогаряше като киселина беззащитните ми вътрешности. Клеър Кавендиш седеше прегърбена срещу мен, все още загледана пред себе си, и изведнъж ми се стори грозна, прииска ми се да съм някъде другаде, където нея я няма.

— Дай ми време — каза тя. — Нужно ми е време да помисля…

Изчаках. Личеше си, че тя няма да продължи.

— За какво? — попитах. — Трябва ли да се посъветваш с някого?

Тя бързо вдигна поглед към мен.

— Не. Защо питаш?

— Не знам. Просто ми се стори, че преценяваш какво ще каже някой друг, когато му предадеш днешния ни разговор.

Вярно беше — тя наистина, изглежда, мислеше за някого другиго, същия, за когото мислеше онази вечер в спалнята, макар да не знам как се бях досетил. Съзнанието има порти, на които настоява да се облегне и да затвори плътно, докато онова, което е отвън, изгуби значението си, пантите поддадат, въп­росното нещо се разцепи и вътре нахлуят всякакви неща.

— Дай ми време — повтори тя. Вече и двете ѝ ръце бяха стиснати на юмруци, които един до друг притискаха масата. — Опитай се да ме разбереш.

— Точно това правя, опитвам се да разбера.

— Знам и го оценявам — отново вдигна очи тя някак умолително, — наистина.

Изведнъж стана много заета, започна да си прибира цигарите и абаносовото цигаре в чантата. Взе си и шапката и си я сложи. Периферията лениво полегна върху челото ѝ като погалена от лек повей. Как можах дори за секунда да я помисля за грозна? Как ми хрумна, че е нещо друго освен най-прелестното същество, което съм виждал или което някога ще зърна? Диафрагмата ми се надигна като път, който се надипля при земетресение. Щях да я изгубя, щях да изгубя тази безценна жена, нищо че всъщност никога не я бях притежавал, и тази мисъл ме изпълни с мъка, каквато не вярвах, че е възможно човек да изпита и въпреки това да оцелее.