Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Освен това подозирах, че каквато и контрабандна стока да е пренасял Нико Питърсън в куфар, за да я предава на Лу Хендрикс, тя е струвала много пари — човек инсценира смъртта си за жълти стотинки. Също бях почти сигурен, че Флойд Хансън е бил съучастник на Нико и му е осигурил някое от своите изгубени момчета като резервен труп. Допусках, че Уилбър Канинг не е знаел какви са ги вършели Хансън и Нико, и е бил убеден, че Нико е мъртъв, преди да се появя аз. Що се отнася до Гомес и до Лопес, предполагах, че те са истинските собственици на съдържанието на куфара, с който е духнал Нико, и че са пристигнали тук да намерят Нико и да си върнат стоката.

Оставаше Клеър Кавендиш. Тя ме нае да намеря Нико, който я беше преметнал зрелищно, като, първо, се беше престорил на мъртъв, а после се беше появил жив, обаче аз не се връзвах на тази история. Още от самото начало не можех да повярвам, че жена като нея се е забъркала с тип като Питърсън. Да, има жени, които обичат да ровят в мръсотията — възбужда ги рискът да изгубят репутацията си и може би дори да навредят на здравето си. Ала Клеър Кавендиш не беше такава. Представях си как се хвърля в обятията на някой мерзавец със стил и пари. Добре, беше си легнала и с мен — човек, който нямаше представа как да мести скоростите на модерна чуждестранна спортна кола. Беше ми необяснимо. Как да го проумея, след като замислех ли се за това, си я представях в леглото си, надвесена над мен в светлината на лампата, гали устните ми с връхчетата на пръстите си, разпуснала дългата си руса коса около лицето ми? Може би ѝ напомнях за човек, когото е познавала някога — и дори е обичала. Или пък просто ме предразполагаше, за да ме използва за това, за което възнамеряваше да ме използва, по дяволите! Не ми се искаше особено да допускам тази възможност. Но веднъж като ти влезе нещо в главата, не можеш да го прогониш.

Телефонът се озова в ръката ми и вече набирах номера, преди да осъзная какво правя. Понякога просто следваш инстинктите си като добре дресирано куче, което подтичва подир господаря си. Вдигна прислужница, която ме помоли да почакам. Чувах стъпките ѝ, докато се отдалечаваше по кънтящия коридор. Една къща трябва да е адски голяма, за да предизвиква такова ехо. Спомних си озадаченото изражение на Доротея Лангриш, докато ми обясняваше как е натрупала състояние от пресованите листенца на едно цвете. Шантав свят.

— Да? — обади се Клеър Кавендиш с тон, способен да създаде тънък слой лед върху езерото Тахо. Казах, че бих искал да я видя. — Така ли? Имаш ли какво да ми съобщиш?

— Искам да те попитам нещо.

— Не може ли да ме попиташ по телефона?

— Не.

Мълчание. Не разбирах защо се държи толкова студено. Не се бяхме разделили както трябва в къщата ми през онази нощ, но се бях притекъл, когато ми се обади, че брат ѝ е погълнал свръхдоза. Което не ме правеше сър Галахад, ама все пак не заслужавах този смразяващ тон, нито злобната кратка бележчица, която ми беше изпратила.

— Какво предлагаш? — попита тя. — Не е уместно да идваш в къщата.

— Какво ще кажеш да обядваме?

Тя отново помълча няколко секунди.

— Добре. Къде?

— В „Риц-Бевърли“. — Първото място, което ми хрумна. — Там се срещнах с майка ти.

— Да, знам. Мама днес е извън града. Ще дойда там след половин час.

Отидох в спалнята и се огледах в огледалото на гардероба. Сивият костюм изглеждаше опърпан, освен това беше почти същият цвят като лицето ми. Облякох си тъмносин и замених вратовръзката си с червена. Дори се зачудих дали да не си лъсна обувките, но не ми се искаше да се навеждам в деликатното състояние, в което се намирах.

Когато излязох и видях празното място до тротоара, първо си помислих, че колата ми е открадната. После си спомних, че Травис беше взел ключовете ми предната вечер и ме беше изпратил у дома с такси. Тръгнах надолу по улицата към Лавровия каньон. Слънцето напичаше евкалиптите и свежото им ухание се разнасяше във въздуха. Казах си, че не се чувствам никак зле, и почти си повярвах. Край мен профуча такси и аз му свирнах да спре. Шофьорът беше едър като лос и когато го погледнах, се сепнах — беше същият италианец, когото спрях предишната вечер пред „Викторс“. Този град от ден на ден се смаляваше. Настроението му не се беше подобрило и той постарому си ругаеше на всеки светофар, който беше против нас, като че ли някой го правеше нарочно, щом наближим.

Очертаваше се ден, пълен със съвпадения. В „Бевърли“ ме поведоха към същата маса, на която бях седял с госпожа Кавендиш. И келнерът беше същият. Помнеше ме и попита притеснено дали и госпожа Лангриш ще дойде. Успокоих го и той се усмихна, все едно тъкмо си е помислил за Коледа. Поръчах си мартини с водка — какво пък толкова — и го помолих да го направи сухо като Солт Лейк Сити.