Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Не си си допил питието. Коктейлите не са евтини.

— Официално съм на работа. Ето — извади сгънатите си банкноти и остави пет долара на бара, — аз черпя.

Изгледах го, прибрах банкнотата, сгънах я и пъхнах в горния джоб на синята му шевиотена риза.

— Не ме обиждай, Бърни. Аз те поканих, аз плащам. Такъв е етикетът.

— Да, не ме бива особено в обноските. — Той се усмихна, аз също. — До скоро, Фил.

— Налага ли се?

— Такава ми е работата. — Нахлупи си шапката, намести я и докосна ръба с върха на пръста си за поздрав. — Довиждане засега.

Допих питието си и се поколебах дали да не допия и коктейла, който Бърни заряза на бара, обаче има граници, които хора като Филип Марлоу не прекрачват. Платих сметката и на свой ред си нахлупих шапката. Усетих, че Джейк се кани да ме попита как е приятелката ми, тоест Линда Лоринг. За да избег­на въпроса, се престорих, че имам неотложна среща другаде, и избягах.

Беше ясна и прохладна нощ, една голяма звезда беше увиснала ниско на небето и хвърляше остър като кама лъч светлина в сърцевината на Холивуд Хилс. Прилепите също бяха наизлезли, врещяха и пърхаха като късчета овъглена от огън хартия. Потърсих с очи луната, но не я открих. И толкова по-добре — луната винаги ми вдъхва меланхолия. Нямаше къде да отида, нямах нищо за вършене. Спомних си, че съм без кола, махнах на такси и помолих шофьора да ме откара у дома. Беше италианец, едър като Бърни Олс и сърдечен почти колкото него. На всеки червен светофар ругаеше под мустак. Ругатните бяха на италиански, но не ми трябваше превод, за да разбера какво означават думите.

В къщата вонеше така, все едно група хора са висели тук на затворени прозорци цял ден. Подредих си партия шах като по книга, Ласкер срещу Капабланка, в която Капабланка разгромява германския гросмайстор с един от своите най-прелестни и най-смъртоносни ендшпилове. Няма толкова красива партия. Въпреки това не бях в настроение. Още бях замаян от изпития джин и не исках да изтрезнявам. Понякога ти се иска мозъкът ти да престане да работи, а тази вечер моят беше толкова претоварен, че не можеше да си почине. Опитваш се да прогониш някои мисли, обаче те въпреки това се прокрадват.

Качих се в олдсмобила и отидох в „Барнис Бийнъри“, където изпих шест чисти бърбъна и щях да продължа, ако добрият стар Травис, моят ангел закрилник зад бара, не беше отказал да ми сервира повече. Накара ме да му оставя ключовете на колата си, помогна ми да изляза на улицата и ме натовари на такси. Не помня много след това. Някак успях да се кача по стълбите от секвоя, да вляза през вратата и дори да се добера до спалнята си, където се събудих посред нощ, проснат напречно на леглото, ничком и облечен. Вонях на миеща мечка и бях жаден като камила.

Залитайки, се запътих към кухнята, приведох се над мивката и изпих около литър вода направо от чешмата, после се дотътрих до банята, наведох се над тоалетната и изхвърлих няколко литра. Първият беше вода, после литър някаква зеленикава течност, състояща се най-вероятно наполовина от гимлет, наполовина от стомашни сокове. Имах дълъг ден.

И още не беше приключил. Посред нощ ме събуди телефонът. Отначало помислих, че е противопожарната аларма, и щях да хукна навън в тъмното, само че по някаква причина не успях да отворя входната врата. Хванах слушалката, все едно е главата на гърмяща змия. Оказа се Бърни, който искаше да ми съобщи, че току-що са намерили Флойд Хансън обесен на решетката на прозореца в килията си. Беше накъсал постелката на леглото си на ивици и си беше оплел нещо като въже. Прозорецът не бил достатъчно висок, затова се наложило да се провеси със сгънати крака и колене на пода. Беше умирал дълго.

— Значи, това канарче няма да пропее — отбеляза Бърни. Похвалих го какво голямо сърце има. Той се засмя невесело. — Какво ти е? — попита. — Звучиш, все едно устата ти е запушена.

— Пиян съм.

— Какво? Не разбирам какво говориш.

— Казах, че съм пиян. Къркан. Нафарфальокан.

Той отново се засмя, този път по-сърцато. Сигурно беше смешно някой толкова мотан като мен да се опитва да изрече тези думи, особено последната.

Поех си дълбоко дъх, от което ми се зави свят, после главата ми се проясни достатъчно, за да попитам за Бартлет.

— Кой е Бартлет? — попита на свой ред Бърни.

— Боже, Бърни, недей да крещиш — дръпнах аз слушалката от ухото си. — Бартлет е икономът… възрастният тип с палката, когото прострелях в коляното.

— А, той ли! Отпиши го. Последно чух, че е в кома. Изгубил е един тон кръв. Включили са го на система. Може да оживее, може и да не оживее. Гордееш ли се със себе си, Див Бил?