Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— „Кахуила“.

— … как така сме нахлули в клуб „Кахиула“, чиито членове са всички те, без да го попитам и да му поискам позволение.

— Моля? Отишъл си там, без да информираш шефа?

Шериф Донъли беше избран съвсем наскоро, след като събра няколко хиляди гласа повече от своя предшественик, което изненада всички, включително самия Донъли, допускам. Човекът, когото беше победил, заемаше поста като че ли още от Първата световна война, затова Донъли имаше много да доказва. Столът на шерифа още беше топъл, когато той разположи задника си на него, и още от първия ден си придаваше страхотна тежест — той и бездруго си беше свръхтежичък, — като се облягаше сериозно на Бърни и на другите си служители. Може и да си го заслужаваха, сигурно се бяха поразмекнали по време на предишното управление.

— Прецених, че е спешно — отговори Бърни, — съдейки по твоето описание на машинациите в клуба. Ако бях включил и Донъли, щяхме да затънем във формалности, преди да се задействаме, и всички в клуба, барабар с барманите и градинарите, щяха да духнат много преди да се появим. — Млъкна и ме погледна. — Сега пък какво има?

Явно неволно съм се сепнал. Хрумна ми нещо — огромна, противна, очевидна мисъл.

— Имаш ли списък на хората, които работят там, в клуба? — попитах.

— Списък ли? Какви ги дрънкаш?

— Би трябвало да водят някакъв регистър на служителите — отбелязах, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Бърни — или ведомост със заплатите, нещо такова.

— За какво говориш?

Отпих от питието си и отново отбелязах превъзходното съчетание на сока от лайм и хвойновия вкус на джина. Добрият стар Тери — ако не друго, със сигурност ми беше отворил очите за един страхотен коктейл.

— Когато бях в клуба, ме заговори някакъв тип — Ламар. Малко е… сещаш се — докоснах с пръст слепоочието си — но не е откачалка, безобиден е. Каза, че ме видял да разговарям с капитан Хук и че той бил от изгубените момчета.

— Капитан Хук, изгубените момчета — повтори Бърни. — Какво е това, за бога?

— Флойд Хансън ми каза, че клубът има политика да наема хора като Ламар — самотници, скитници, хора без минало и без голямо бъдеще. Някаква филантропска проява, макар да не си представям Уилбър Канинг в ролята на филантроп — сигурно е дело на баща му.

Млъкнах. Бърни зачака, после нетърпеливо ме подкани:

— И? Каква е работата?

— Ако Нико Питърсън е жив и смъртта му е инсценирана, трябва да има тяло — в моргата на Лин Питърсън са показали труп и тя го е разпознала като брат си. Може да е излъгала, за да прикрие факта, че Нико е жив и че катастрофата е постановка.

Бърни се позамисли.

— Значи, твърдиш, че тялото в моргата може да е на някой от скитниците, които работят в клуба? Че Нико е убил някого там, облякъл го е в свои дрехи, прегазил е тялото, за да го направи неразпознаваемо, зарязал го е на пътя и избягал?

Кимнах бавно. Самият аз още обмислях този вариант.

— Изгубените момчета, така ми каза Ламар. Ние сме изгубените момчета.

— Кои са тези изгубени момчета, мамка му? И кой е капитан Хук?

— Герой от „Питър Пан“, от Джеймс Матю Бари.

— Значи, този Ламар е откачалка, ама начетена откачалка.

— Говореше за Флойд Хансън. Хансън бил капитан Хук. А през нощта, когато уж умрял Питърсън, Хансън бил един от първите на местопрестъплението и направил първоначалното разпознаване. Върни Хансън отново на разпит, накарай го добре да се препоти този път и се обзалагам, че ще измъкнеш от него цялата история.

Бърни се умълча и се заигра с кибрита ми — премяташе го с пръсти от ръбче на ръбче по барплота.

— Продължаваш ли да твърдиш, че не знаеш повече от нас, останалите?

— Да, Бърни, твърдя го. Сигурно си забелязал, че го казвам вече няколко пъти. Това не създава ли у теб впечатлението, че може пък да казвам истината?

— Всичко тръгна от теб, Марлоу — каза Бърни почти благо и със сведен поглед, загледан в кибритената кутийка. — Ти си ключът към развръзката, усещам го някак.

— Как бих могъл? Аз…

— Млъквай. Не ме интересува нито Питърсън, нито сестра му. Мексиканците също — какво значение имат няколко нелегални черньовци? Пет пари не давам за тази принцеса Хансън, нито за бияча на Канинг с раирания костюм. Виж, самият Канинг е друга работа. Неговото име ще се появи утре по вестниците, освен ако някой не се намеси и не потули работата.

— Нима? И кой ще е той? — Попитах, обаче внезапно се досетих какъв е отговорът, и сърцето ми замря в тревожно очакване.