Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Мисля, че едно от многото неща, които не знаеш — отговори Бърни по типичния си наполовина гневен, наполовина самодоволен начин, — е, че Уилбър Канинг е близък делови партньор на Харлан Потър.

Пазеше този коз до последно. Забодох очи в чашата си. Кой ли е измислил гимлета? И откъде му е хрумнало името? Светът е пълен с такива дребни въпроси и само Рипли знае отговорите на всички.

— Аха — казах.

— И какво означава това?

— Означава „аха“.

Харлан Потър притежаваше солидна ивица от калифорнийското крайбрежие, както и десетина големи вестника, поне по последни данни. Освен това беше баща на Линда Лоринг и на покойната госпожа Силвия Ленъкс, следователно беше и тъст на Тери Ленъкс. Накъдето и да се обърнех в живота си, се натъквах на Тери, който с печална усмивка въртеше чашата с гимлет между снежнобелите си пръсти. Интересното беше, че повечето хора го мислят за мъртъв, както мислеха и Нико Питърсън за покойник, ама той не беше, макар че все ме преследваше като призрак на мъртвец.

Помислих си, че ако се бях оженил за Линда Лоринг, Харлан Потър щеше да ми бъде тъст. Тази перспектива изискваше поне три гимлета. Дадох знак на бармана Джейк, той отвърна с кимване, което беше толкова незабележимо, че едва ли можеше изобщо да се нарече кимване.

— Харлан Потър, значи — изпуснах дълга въздишка аз. — Така, така. Лично гражданинът Кейн.

— Прояви малко уважение! — каза Бърни и едва удържа подигравателния си кикот. — За малко да му станеш роднина — чух, че у дъщерята на Потър още тлее любов към теб. Няма ли да ѝ позволиш да сгрее сивия ти животец?

— Не прекалявай, Бърни — рекох спокойно.

Той вдигна помирително ръце.

— Спокойно де, изгубил си чувството си за хумор, Марлоу.

Завъртях се с лице към него на високото столче. Той отмести поглед. Съзнаваше, че е прекрачил границата, но въпреки това продължи:

— Слушай, Бърни, можеш да ме въртиш на шиш колкото искаш за неща, които основателно те интересуват, обаче не припарвай до личния ми живот.

— Добре, добре — промърмори той смутено и продължи да се взира начумерено в пода. — Извинявай.

— Благодаря.

Отново се извърнах към бара, защото не исках той да забележи едва доловимата ми самодоволна усмивка. Не ми се удаваше често сгоден случай да накарам Бърни да се изчерви, а когато се случеше, го изцеждах до последно.

Джейк ни поднесе питиетата. Личеше, че на Бърни не му се пие повече, обаче не можеше да ми откаже предвид факта, че още му беше неудобно, задето бе отворил голямата си уста.

— Така или иначе, най-вероятно си прав — признах, за да си отдъхне малко.

— За кое?

— За това, че Потър сигурно ще се постарае утрешните вестници да не въртят на шиш това приятелче Канинг.

— Аха. — Отпи от питието си и остави чашата върху бара с тревожно изражение. Сигурно скоро му предстоеше среща с Донъли, която нямаше да мине добре, ако Бърни вони на джин, а то си беше така, защото вече беше изпил два гимлета. — Ама че град — цъкна той с език. — Дотук ми е дошло — махна с ръка хоризонтално под брадичката си. — Знаеш ли, че съм в полицията почти четвърт век? Само си помисли. Същинска месомелачка, а аз дори не съм най-качествената мръвка.

— Стига, Бърни, ще вземеш да ме разплачеш.

Той ме изгледа мрачно.

— Ами ти? Защо се преструваш, че твоят свят е по-чист от блатото, в което съм заседнал?

— Навсякъде е едно и също. Но погледни на нещата така: след като от едната страна има хора като теб и мен, везните няма да натежат изцяло в другата посока, където седят типове като Канинг и Потърс с торби злато в скута.

— Дааа, така е — съгласи се Бърни. — Тази вечер си направо въплъщение на оптимизма.

В този момент млъкнах, но не заради присмеха на Бърни, а защото имах опасения относно поставянето на Харлан Потър в същата лига като Уилбър Канинг. Потър беше безпощаден, а и човек не прави такива пари току-така. Говореше се, че състоянието му възлиза на сто милиона — ако не позаобиколи закона, а и сигурно ако не пререже едно-две гърла. Все пак човек, отгледал дъщеря като Линда Лоринг, не можеше да е само лош. Веднъж съм разговарял с него. Тръгна със заплахи, после ми изнесе лекция какви окаяни същества сме ние, останалите, отново ме заплаши и накрая намекна, че може да ми праща работа, ако се държа прилично. Отговорих му: не, много благодаря. Или поне така си мислех.

Бърни си погледна часовника. Беше голям колкото картоф, но пак изглеждаше малък на неговата ръка.

— Трябва да вървя — каза той и се размърда на столчето.