Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Влязох обратно в къщата, налях си чаша кафе от кафеварката и я изпих. Беше прекалено силно и горчеше. Или пък в устата ми вече имаше горчив вкус от прочетеното току-що.

Малко по-късно съблякох в банята горнището на пижамата си и се впечатлих от синините, които въжетата на Бартлет бяха оставили по ръцете ми и по гръдния ми кош. Някои бяха сиви като маджун, други — синкаво-пурпурни, трети — отблъскващо серистожълти. Дробовете ми бяха възпалени, след като толкова дълго бяха подложени на натиск от пристегнатите ми гърди и от усилието да не се пръснат, докато главата ми беше под водата, да не говорим за цигарите, които изпуших снощи в „Бийнъри“, потъвайки все по-надълбоко в бутилката с бърбън. Колкото и зле да се чувствах, все пак не бях мъртъв, макар и да се отървах на косъм.

След като се избръснах, взех си душ и се излъсках колкото можах, облякох сив костюм, бяла риза и сложих тъмна вратовръзка. След пиянска нощ е най-добре да избереш трезво облекло. Налях си още една чаша от гъстото кафе, което вече беше доста изстинало, занесох го в дневната, седнах на канапето и за експеримент запалих цигара. Имаше вкус на пелин или поне както аз си представях вкуса на пелина. Подозирам, че най-неуместното нещо, което можеш да направиш при махмурлук, е да пиеш кафе и да поемеш доза никотин, ала все нещо трябва да правиш.

Когато пощальонът донесе втората порция писма за деня и ги пусна през процепа върху плочките в коридора, шумът ме стресна и аз подскочих на сантиметри от земята. В такова състояние бях. Излязох и събрах купчината пликове. Сметки. Оферта от компания в Небраска да ме снабдява с първокачествен бифтек, осолен и изпратен по въздуха. Пред­упреждение от електрическата компания, че съм пресрочил плащането на сметката си. И плик, върху който името и адресът ми бяха изписани с виолетово мастило с четлив наклонен почерк. Помирисах го. „Лангриш Лейс“ — леко ухание, но го разпознах безпогрешно.

Върнах се с плика на канапето, седнах, стиснах го с палеца и показалеца си и вперих поглед в него. Спомних си как Клеър Кавендиш седеше на малката си маса от ковано желязо в оранжерията онзи ден — ден, който вече ми се струваше адски отдавна, и пишеше с изисканата си писалка. Оставих плика на ниската масичка, погледах го още малко, докато допушвах цигарата си. Какво ли щеше да бъде: официално писмо, с което да ме разкара, да нанесе последния удар? Обвинителна бележка, че съм влязъл в неправомерни отношения с клиент? Щеше ли да ме уволни? Или пък чек, с който урежда сметката дотук и кратко се сбогува с мен?

Имаше само един начин да разбера. Взех плика, пъхнах пръст под капачето и в същия момент си представих как Клеър го е близнала, острото розово връхче на езика ѝ се беше плъзнало по ръба и бе навлажнило лепилото.

Бих искала да узная дали има развитие по въпроса, който те наех да проучиш. Очаквах сериозен напредък досега. Моля, информирай ме възможно най-скоро.

Това беше. Без адрес на подател, без поздрав, без име, само инициали. Не искаше да рискува. Беше ръкописната версия на ритник в корема. Отначало се вбесих, но после си наредих да не правя тази глупост. Ядосаш ли се, натоварваш черния дроб, а това никак не е хубаво.

Оставих хладната кратка бележка на Клеър Кавендиш настрани, облегнах се на дивана, запалих още една цигара и понеже нямаше как да го избегна, се замислих. Тази история с Нико Питърсън ми се струваше безсмислена още от самото начало. Неотдавна попаднах на една хубава дума — палимпсест. В речника пишеше, че е ръкопис, чийто оригинален текст е частично заличен и отгоре е написан нов. Сега си имах работа с нещо подобно. Бях убеден, че зад всичко случило се крие друга версия на събитията, която не можех да разгадая. Въпреки това знаех, че я има. Когато работиш дълго работа като моята, развиваш усет за липсващите факти.

Отново и отново обмислях нещата, седнал на дивана в кроткото пладне — хубавата страна на това да живееш на улица без изход е, че движението не е оживено и затова винаги е тихо. Обаче всичко си беше както преди и аз не стигнах доникъде, поне до нищо ново. Бях сигурен — единственото, в което бях сигурен, беше, че Клеър Кавендиш е парченце от пъзела, което изобщо не се вписва. Нико Питърсън донякъде ми бе понятен. Беше син на богаташ, чиято цел в живота беше също да забогатее и да се изплюе в лицето на баща си, само дето не притежаваше нито ума, нито дързостта, нито безскрупулността на стареца си, нито каквото там е нужно, за да спечели един милион долара. Доникъде не бе стигнал с бизнеса си като агент — дори Манди Роджърс беше прозряла, че е безполезен, — а и най-вероятно беше попаднал в неподходяща компания.