Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Искрена ли? Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

Чашата ми беше празна — дори маслината бях изял. Привлякох вниманието на келнера, той кимна и се отправи към бара. Изведнъж се почувствах изморен. Гърдите и ръцете още ме боляха зверски, усещах и глухо, далечно боботене в главата, вече имах усещането, че си е там открай време. Имах нужда да полегна на хладно и сенчесто място и да си почина мъничко.

— Няма нищо неразбираемо или озадачаващо в думите ми, госпожо Кавендиш, макар че самият аз не разбирам и съм озадачен. Погледни нещата от моя гледна точка. Отначало ми се струваше просто. Идваш в кантората ми и ме молиш да намеря приятеля ти, който е изчезнал. Не си първата жена, която сяда на онзи стол и ме моли за същото. Мъжете нерядко са безволеви и страхливи, затова често, когато любовта избледнее, те предпочитат да се пръждосат, вместо да застанат срещу любимата жена и да ѝ заявят, че за тях тя вече е история. Слушах те и макар да имах някои резерви…

— Какви?

Тя настойчиво се беше привела напред, цигарето ѝ стърчеше под остър ъгъл, а пушекът от цигарата ѝ се извиваше нагоре в тънка и пъргава струйка.

— Както вече казах, не си те представям с човек като Нико Питърсън, какъвто ми го описа.

— И що за човек е това?

— Не е твоят тип. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Недей, нека да продължа. — Не само тя можеше да бъде рязка.

Келнерът донесе новото ми мартини. Приех охотно прекъсването. Звукът на собствения ми глас заприлича на стържещ бас, акомпаниращ на барабаните в главата ми. Отпих прохладна глътка от питието си и си спомних онзи стих от Библията за кошутата, която жадува за водни потоци. Добре че авторът на псалма не е чувал за водка.

Отново запалих цигара и продължих:

— Както и да е, въпреки опасенията си се съгласих да го намеря. След това установих, че той е преминал в Блажените ловни полета, но пък после се оказа, че не е, защото ти си го видяла на Маркет Стрийт в модерния и изискан град Сан Франциско. Интересно, казах си, нахлупих си ловната шапка и започнах преследването. Обаче преди да се усетя, край мен започнаха да избиват хора. И мен самия за малко да ме убият, и то неведнъж. Което ме стъписа. Обърнах се назад и огледах объркания път, който бях изминал, видях те в началото, откъдето бях тръгнал, с онова твое неразгадаемо изражение, което толкова добре опознах. И се запитах: възможно ли е всичко да е толкова просто, колкото ми се стори отначало? Със сигурност не.

Сега вече и аз се приведох напред, докато лицата ни се озоваха на сантиметри разстояние едно от друго над масата.

— И така, госпожо Кавендиш, питам те, толкова ли е просто, колкото ми се стори? Ето това имам предвид, когато те помолих да си честна с мен. Веднъж ме помоли да направя облога на Паскал. Направих го. И мисля, че загубих. Между другото, не си докоснала питието си.

Облегнах се на стола си. Клеър Кавендиш погледна надясно, после наляво и се намръщи.

— Току-що си дадох сметка, че това е любимата маса на майка ми — каза тя.

— Да, съвпадение — отвърнах.

— Разбира се, вие сте се видели тук, нали?

— Точно на това място.

Кимна разсеяно. Явно си мислеше разни неща, пресяваше, съобразяваше, решаваше. Свали си шапката и я остави на масата до чантата си.

— Ужасна ли ми е косата? — попита.

— Прекрасна ти е.

И бях искрен. Все още бях влюбен в нея по някакъв болезнен и безнадежден начин. Какъв глупак съм само.

— За какво говорехме? — попита тя.

Мисля, че наистина беше изпуснала нишката. Хрумна ми, че може и да не знае повече от мен, че може би фактът, че ме е наела да потърся Нико Питърсън, наистина няма връзка с всичко, случило се впоследствие. В крайна сметка възможно беше. Животът е много по-объркан и несвързан, отколкото си признаваме. Желанието ни всичко да има смисъл, да е спретнато и подредено, ни кара да си съчиняваме сценарии и да ги нахлузваме насила върху реалния ход на събитията. Имаме такава слабост, но сме се вкопчили на живот и смърт в нея, защото иначе за нас няма живот — добър или лош.

— Говорехме, или поне аз, че много бих искал да ми обясниш каква е връзката между факта, че ме нае да издиря Нико Питърсън, и отвличането и убийството на сестрата на Питърсън, с последвалото убийство на нейните убийци, със самоубийството на Флойд Хансън, с бягството на Уилбър Канинг от страната и с факта, че всички тези хора се хвърлят насам-натам, а всъщност все едно връхлитат мен като стадо бизони.

Тя бързо вирна брадичка и се взря в мен.