Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Той се засмя тихо, което стана причина пак да се разкашля.

— Искай си парите — изграка той, когато пристъпът отмина. — Пиячката и цигарите няма да поев­тинеят.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

Той отново се засмя.

— До скоро, тъпако — каза. Чух как гърдите му свирят, докато затваряше.

Едва оставих слушалката на вилката, и телефонът звънна и ме стресна както обикновено. Реших, че е Бърни, който ми се обажда отново за още весели шеги. Ама не беше той.

— Марлоу? — тихо и предпазливо попита мъжки глас.

— Марлоу е не телефона.

— Филип Марлоу.

— Точно така.

— Частният детектив?

— Колко ще продължи този разпит, приятел? — попитах.

Мълчание.

— Обажда се Питърсън. Нико Питърсън.

На Юниън Стейшън беше натоварено време. Главният терминал приличаше на огромна кирпичена църква. Паркирах на Аламида Стрийт и се присъединих към забързаната тълпа пътници. Все едно се гмурваш в придошла буйна река, ако се изключи смесеният мирис на пот, хот-дог и влакове. Високоговорителите грачеха неразбираемо за всички. Носач, който премина пред мен, премачка крака ми със задното колело на количката си и дори не се извини.

Бях подранил и за да запълня времето, спрях до един щанд за вестници и си купих пакетче дъвки. Обикновено не дъвча дъвки, но не ми хрумваше какво друго да си купя — нагледал се бях на вестници. Продавачът на щанда беше дебел, с мазно от пот лице. Взаимно изразихме съчувствие заради жегата и той ми даде безплатно един „Кроникъл“, който аз от учтивост не отказах. Щом се скрих от погледа му, хвърлих вестника в кошчето.

Чувствах се превъзбуден като девойче, тръгнало на първия си концерт на Синатра.

Още отдалеч забелязах Питърсън през една пролука сред хората. Веднага го познах. Няма как да сбъркаш тънките мустачки, чупливата напомадена коса, твърде яркото синьо сако и светлите памучни панталони. Седеше на пейка пред таблото за заминаващите влакове, където ми беше казал, че ще ме чака. Изглеждаше адски уплашен. До него се мъдреше куфар, който той стискаше за дръжката, като че ли на куфара току са му пораснали крачета и ще офейка.

Поизчаках, борейки се с мощния прилив на изненада и объркване, който ме връхлетя като неочакван удар в слабините. Шокът се дължеше на факта, че познах куфара. Беше от свинска кожа, избеляла с времето, и с очукани детайли от златист метал. От доста време не го бях виждал, обаче нямаше как да го сбъркам.

Придвижих се странично в навалицата и застанах пред него.

— Здравейте, господин Питърсън.

Той ме изгледа с подозрителен и враждебен поглед. Беше точно какъвто очаквах, че и отгоре. Със силен загар, провиснала на челото една-единствена лъскава черна къдрица, много готина, сякаш беше специално аранжирана, и най-вероятно беше точно така. Яката на ризата му бе разкопчана и двете ѝ половини бяха старателно изопнати върху реверите на сакото. На шията му висеше златна верижка с разпятие, което почти се губеше в жилавите черни косъмчета на гърдите му.

— Аз съм Марлоу.

— Нима?

Плъзна поглед покрай мен, сигурно за да провери дали водя подкрепление.

— Сам съм — уверих го, — както ви обещах.

— Защо не ми покажете някакъв документ за самоличност?

Не се изправи, просто седеше и ме наблюдаваше с присвити очи. Опитваше се да изглежда равнодушен и арогантен, обаче стискаше дръжката на куфара толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели въпреки слънчевия загар. Имаше зелените очи на сестра си. Притеснително беше да се взирам в неговите, а да откривам нейните.

Когато бръкнах в джоба на сакото си, той не се сдържа и трепна. Бавно извадих разрешителното си и му го показах.

— Добре. Да отидем да поговорим някъде.

Изправи се и разкърши рамене, за да намести сакото си. Пред себе си имах мъж, блажено влюбен в себе си.

Тъкмо щяхме да потеглим, когато цифрите на таблото на заминаващите влакове се смениха с шумно тракане, и той отново се сепна. Когато си в такова състояние, дори хрущенето на зърнената закуска в купата ще ти се стори като наказателен отряд, който зарежда пушките. Човекът беше напрегнат.

Вдигна куфара.

— Изглежда тежък — отбелязах. — Защо не го дадете на носач?

— Без шеги, Марлоу — процеди той през стиснати зъби. — Не съм в настроение. Имаш ли пистолет?

— Не.

— Не? Що за частен детектив си?

— Такъв, който не мъкне оръжие навсякъде, където отиде. Освен това двама мексиканци ми го отмъкнаха.

Той обаче не реагира на думите ми, както очаквах. Изобщо не реагира.