Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Не си отивай — помолих я.

Тя ме погледна и примигна бързо, сякаш е забравила за присъствието ми или сякаш вече не ме познава. Изправи се. Леко трепереше.

— Късно е, имам уговорка.

Лъжеше, разбира се. Нямаше значение. Още от малка я бяха научили да изрича такива лъжи, дребни светски лъжи, които всички приемат за даденост, поне всички в нейния свят. Изправих се и ребрата ми проскърцаха под обвивката си от наранена плът.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах.

— Да, разбира се.

Мисля, че тя не ме чу, но и това нямаше значение.

Извърна се и тръгна. Искаше ми се да протегна ръка и да я спра, да я задържа тук, при мен. Видях се как се пресягам и я хващам за лакътя, но това се случи само във въображението ми, тя промърмори нещо, което не чух, обърна ми гръб и се отдалечи, криволичейки между масите, без да обръща внимание на мъжките погледи, които я следяха.

Отново седнах, макар че сякаш по-скоро се стоварих на стола. Върху масата се мъдреше непокътнатото ѝ питие със самотната маслинка. Угасената ѝ цигара в пепелника със следа от червило. Погледнах към своята наполовина празна чаша, към смачканата салфетка, към прашинките пепел върху масата, които дори дъхът щеше да отвее. Това са нещата, които остават, това са нещата, които помним.

Отидох с такси до „Барнис Бийнъри“, за си взема колата. На предното стъкло бяха боднати три глоби за паркиране. Скъсах ги и ги изхвърлих в канавката. Не валеше, явно само очите ми бяха влажни.

За втори път едва не се отказах. Тялото и духът ми страдаха, не виждах накъде води пътят, по който вървях вече сякаш от много отдавна, макар че надали беше повече от седмица. Нямаше никакви признаци за края на жегата и сутрин над улиците висваше кафеникаво-синкав смог, през който слънцето се опитваше да проникне, ала не особено успешно. Градът беше като огромна влажна прегръдка.

С часове седях в кантората си, вдигнал крака върху бюрото, съблякъл сакото си и разкопчал яката на ризата си, неподвижно зареял поглед в нищото или наблюдаващ малък ескадрон от мухи, които обикаляха до безкрай около лампата на тавана. Неведнъж се изкушавах да извадя бутилката от чекмеджето на бюрото си, но знаех какво ще стане, ако го сторя.

Отбиха се няколко евентуални клиенти, но никой не се задържа. Едната беше жена, убедена, че съседката ѝ трови котката. У нея долових нещо познато и се сетих, че е идвала и преди няколко години със същото оплакване и че и тогава я бях отпратил. Изглежда, беше опитала при всички частни детективи в телефонния указател и сега за втори път вървеше по списъка. Може би трябваше да ѝ се разкрещя, но ми дожаля за нея. Самият аз бях обзет от дълбока тъга, затова изпитвах жалост към всичко, дори към дръвчето бонзай, японския клен, който си бях купил веднъж просто ей така, за да освежа кабинета си и да ми прави компания през дългите часове, когато нищо не се случваше и никой не се обаждаше, но което сега умираше въпреки усилията ми да го спася — или пък точно поради тях.

Една особено ленива сутрин, когато и мухите сякаш се бяха измъчили, се обадих на Бърни Олс, за да го попитам как вървят нещата в така наречения от вестниците „случай клуб «Кахуила»“ — само за ден-два, колкото Харлан Потър им беше разрешил да проявят интерес. Той звучеше толкова апатично, колкото се чувствах аз. Гласът му звучеше дрезгаво, затова предположих, че е продължил да пуши, след като беше развял бялото знаме онази вечер във „Викторс“. Аз го бях подтикнал и сега се чувствах виновен.

— Няма следа от Канинг — осведоми ме той. — Бартлет още мълчи, защото не може да говори. Добре си го подредил, Марлоу, с тази твоя бърза ръка. Изглежда куршумът, който си вкарал в коляното му, пробил и някаква артерия. Не хранят големи надежди за него. А мексиканците още са неидентифицирани.

— Говори ли пак с приятелите си от граничния патрул в Тихуана? — попитах.

— За какво? Тези типове нищо не знаят, страшно са небрежни. Сигурно двамката са търсели нещо свое, с което твоето приятелче Питърсън е избягал, а после са допуснали грешката да се замесят с Канинг и с неговия така наречен иконом.

Замълча, за да се изкашля. Звучеше като стар седан „Наш“ със скапан карбуратор.

— Ами ти? — попита ме. — Още ли си във връзка със загадъчната личност, която те е наела да издириш Питърсън?

— От време на време. Още не ми е платено.

— Така ли? Пък какви неприятности преживя заради този клиент.

— Спокойно, Бърни, да не вземеш да се задавиш от състрадание.