Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Какви неща?

— Вижте, Марлоу…

Сграбчих китката му върху масата и стиснах, докато костите изхрущяха. Той опита да се дръпне, но аз продължих да стискам.

— Боли! — озъби се Питърсън.

— Да, и ще ви заболи много повече, ако не започнете да говорите. Какво има в куфара?

Той отново се помъчи да се откопчи, но аз стис­нах по-силно.

— Пуснете ме — простена. — Ще ви кажа, за бога!

Разхлабих пръстите си и той тежко се облегна на стола, сякаш изведнъж беше изпуснал целия си въздух.

— Има фалшиво дъно — отговори троснато. — Отдолу има десет херинги в целофанени пликчета.

— Хероин?

— Тихо! — озърна се той бързо. Никой не ни забелязваше. — Да, хероин, нали това казвам!

— За доставка на Лу Хендрикс ли? От кого?

— От един тип — сви рамене той. Разтриваше китката си с пръстите на другата ръка. Очите му преливаха от гняв. Напомних си никога да не допускам да ме спипа натясно.

— Какъв тип? — попитах.

— Един тип от юг.

— Кажете ми името.

Питърсън извади бяла носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и изтри уста с нея.

— Познавате ли Менди Менендес?

Поколебах се. Не това име очаквах. Менендес беше гангстер, който беше доста едра риба в областта — всъщност една от най-големите. Обаче се беше премесил в Мексико и последно бях чул, че действа от Акапулко. Добра работа, ако успееш да се сдобиеш с нея и ако изобщо може да се нарече работа.

— Да, знам го.

— Двамата с Хендрикс си имат бизнес. Менендес изпраща пратка през около два месеца, а Хендрикс организира дистрибуцията.

— А вие сте куриерът.

— Направих го няколко пъти. Лесни пари.

— Всеки път ли пренасяте по толкова от този боклук?

— Почти.

— Колко струва десет килограма хероин?

— На улицата ли? — Той стисна устни, после се ухили. — В зависимост от търсенето, почти толкова, колкото ченге като вас печели за цял живот.

Устните му бяха розови и добре оформени като женски. Не това беше мъжът, в когото беше влюбена Клеър Кавендиш, не за него беше говорила толкова страстно онази нощ в спалнята си, седнала до леглото на припадналия си брат. Само един поглед към Питърсън ми беше достатъчен, за да забележа подлите очички и плачливия гласец и да разбера, че тя не би го докоснала дори с абаносовото си цигаре. Не, имаше някой друг и вече знаех кой е. Май го знаех от известно време, но е възможно хем да знаеш нещо, хем да не го знаеш. Това е едно от нещата, което ни помага да издържим много неща в живота, без да изгубим разсъдъка си.

— Знаете ли колко живота ще съсипе такова количество хероин? — попитах.

Той се подсмихна.

— Да не мислите, че си струва да спасявате живота на някой наркоман?

Взрях се във връхчето на цигарата си. Надявах се по някое време, преди да се разделим, да имам възможност да фрасна с юмрук красивата му и загоряла от слънцето физиономия.

— И какво направихте — решихте да задържите стоката за себе си и да сключите собствена сделка с някой друг?

— Познавам един тип във Фриско, обеща срещу процент да вземе всичко и да го продаде на мафията. Без никакви въпроси.

— Но така и не се получи.

Питърсън преглътна, чух го. Очаквах едва ли не да ревне. Сигурно тази отколешна трампа му се е струвала фасулска работа. Задържа куфара, оставя приятелчето си да продаде дрогата на клиент, срещу когото дори Лу Хендрикс не би дръз­нал да се изправи, ако узнае за сделката. Междувременно Питърсън ще изфиряса някъде далече на сигурно място, а джобовете му ще са пълни с пари — повече, отколкото си е представял дори в мечтите си.

— Познатият ми претърпя фатална злополука — благоверната му го спипала с друга и го застреляла в лицето, а после и тя си пръснала мозъка.

— Трагична история.

— Да, трагедия. Така се озовах с двайсет пакета хаш, без да има на кого да го продам.

— Защо сам не потърсихте мафията?

— Нямах контактите. Освен това — засмя се той кратко и печално — бях прекалено уплашен. Пос­ле научих за Лин и се ужасих още повече. Оказах се притиснат отвсякъде. Знаех какво ще направи Хендрикс, ако ме докопа.

— Защо просто не се предадохте, защо не звъннах­те на Хендрикс, не му се извинихте и не му предадохте куфара?

— Да бе, как не. Хендрикс щеше да ми благодари, да ме избави от стоката и после някой от хората му щеше да ми изтръгне ноктите с клещи. И това щеше да е само началото. Не познавате тези хора.

Тук грешеше, но не си струваше да му противореча. Кафето в чашата ми се сдоби с каймак като миниатюрно нефтено петно. Цигареният дим пареше в устата ми. Човек се чувства омърсен дори само в присъствието на дребен мошеник като Питърсън.