Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Той едва не ме удави, мамка му! — изръмжах.

— Това старче? Нещо не си наред, Марлоу.

— Ето, пак ми каза Марлоу.

— Да, мога да ти кажа и много по-неприятни неща. Не съм ти станал най-добро другарче в игрите само защото си ме почерпил няколко питиета. Пък и алкохолът изфиряса още щом стъпих в офиса — Донъли бил на някакво лъскаво благотворително мероприятие и се появи със смокинг, вонящ на одеколон и на изискани мадами. Забелязал си, че на такива места навсякъде мирише на жени?

— Че кога съм ходил на подобни мероприятия?

— Замайва ти се главата. И полезното ти действие намалява. Както и да е, Донъли беше много ядосан, ме съм го измъкнал от бала, обаче това беше нищо в сравнение с реакцията му, когато научи за случилото се в клуб „Кахуила“ — как ти си стрелял по икономи, как Канинг ти е приложил номера с дрогата и после се изпарил яко дим.

— Бърни — подех като неуловимо нежно, неуловимо страдащо създание, както пише поетът 9 9 Т. С. Елиът, „Прелюдии“, превел Ани Илков. — Б.пр. , — аз съм пиян, зле ми е и някой с чук блъска силно в задната част на черепа ми. Днес едва не се удавих. Освен това прострелях човек, който надали ще оживее, но въпреки това не ми е леко, макар да е престъпник. Така че пусни ме да се върна в леглото, ако обичаш.

— Да, отивай да спиш, Марлоу, докато ние будуваме и се мъчим да оправим кашата, която, доколкото виждам, ти си забъркал.

— Съжалявам, че не си харесваш професията, Бърни. Какъв искаше да станеш, учител в детска градина?

Тогава вече той изригна такива думи, каквито няма да откриете дори в книга, увита в кафява хартия и купена от магазин, където щорите винаги са пуснати и над вратата няма никаква табела. Оставих го да нарежда, накрая вдъхновението му се изчерпа и той млъкна, макар че го чувах как диша ядосано в слушалката. И тогава ме попита какво съм направил с пистолета.

— Кой пистолет?

— Кой пистолет ли? Онзи, с който си прострелял Бартлет.

— Бартлет… Хвърлих го.

— Къде?

— В бугенвилията.

— В кое?

— В храстите. В клуб „Кахуила“.

— Тъпо копеле. Не помисли ли?

— Не помислих. Действах инстинктивно. Помниш ли какво е инстинкт, Бърни? Онова нещо, което в най-голяма степен ръководи поведението на обикновените хора, които не са работили в полицията четвърт век.

И му затворих.

Спах до обяд. Как се чувствах, когато се събудих ли? В квартала имаше една улична котка, която се присламчваше към мен с надеждата да я приютя и да ѝ позволя за известно време да управлява живота ми. Беше стара и кекава сиамка, обаче се мислеше за преродена египетска принцеса, разбира се. Онзи ден отварям задната врата и ето ти я фараонската щерка, клекнала на малката веранда и захапала тленните останки на някакво птиче. Хвърли ми обаятелен поглед, нещо като аванс, преди да се нанесе у дома.

Ето това птиче бях аз — с облещени очи и цялото нагризано, — докато лежах върху мокрите от пот чаршафи, взрян в полилея на тавана, който като че ли се въртеше бавно по елипсовидна орбита. От мен да знаете — никога не пийте шест бърбъна след три гимлета. Когато разлепих устни достатъчно, за да отворя уста, с изненада установих, че от нея не излиза гъст зелен пушек. Станах и се замъкнах в кухнята, пристъпвайки много предпазливо като грохнал старец. Сипах няколко лъжици кафе в кафеварката, сложих я на печката и пуснах котлона. После дълго стоях облегнат на мивката и зареял празен поглед към задния двор. Слънцето навън беше кисело като лимонов сок. Скорошният дъжд обаче доста бе посъживил всичко. Повечето цветове на дивата лоза на госпожа Палуса вече започваха да се превръщат в плодчета, но олеандърът зад гаража все още беше обсипан с розови цветове, за чието опрашване се грижеха половин дузина колибри. Ах, природата, само махмурлукът ми разваляше гледката. Кафеварката загъргори досущ като корема ми.

Наметнах се с халат и излязох да взема вестника, който момчето беше метнало на верандата. Спрях се в прохладната сянка и прегледах първата страница. В седма колонка съобщаваха за „инцидент“ в клуб „Кахуила“. Няколко неидентифицирани нападатели нахлули в клуба, последвал сблъсък с охраната — Бартлет не беше споменат, — в резултат на който имало две жертви. Изглежда, управителят на клуба, Флойд Хенсън (изписано погрешно), бил съучастник в нападението и по-късно починал при нещастен случай в полицейския арест. Собственикът на клуба Уилбърфорс Канинг заминал късно предишната нощ за чужбина, но местоположението му се пази в тайна. Подсвирнах и поклатих глава. Трябва да му го признаем на Харлан Потър — реши ли да задуши новина, прави го с впечатляваща изчерпателност.