Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Гомес също беше в окаяно състояние, светлосиният му костюм бе съдран и опръскан с кръв. Поне един от двамата се беше изпуснал в гащите и миризмата не беше никак приятна. Гомес стенеше. Звучеше ужасéн и почти в безсъзнание като човек, който сънува, че пада от покрива на висока сграда. Изглежда, беше просто въпрос на време да се присъедини към своя компанеро в блаженото отвъдно. Един пребит до смърт и втори на път — бяха зловеща гледка, обаче не възнамерявах да скърбя за тези двамцата. Спомних си за Лин Питърсън, просната върху боровите иглички в просеката край пътя онази нощ с прерязано гърло, и разказа на Бърни Олс какво ѝ бяха сторили, преди да издъхне.

Онзи, който ме стискаше за косата, се премести така, че да го виждам. Беше икономът Бартлет, възрастният човек, който поднесе чай на мен и на Хансън при първото ми посещение в клуба. Пак беше с раирания си елек и черните си панталони под дълга бяла престилка, вързана на панделка на гърба, а ръкавите на ризата му бяха навити. Не ми се стори по-млад отпреди, кожата му все още сивееше и беше отпусната, но иначе изглеждаше съвсем различен. Как не бях забелязал колко як и мускулест е той, с дебелите си къси ръце и гърди като буре? Предположих, че някога е бил боксьор. По престилката му се виждаха кървави пръски. В дясната си ръка държеше палка, изкусно малко оръжие, излъскано от честа употреба. Е, явно икономите изпълняват всякакви задължения. Дали беше взел палката на Лопес, онази, с която той беше обработил мен?

— Сигурен съм, че помните тези господа — махна Канинг към мексиканците. — Както виждате, господин Бартлет проведе сериозни консултации с тях. Добре че спяхте толкова дълбоко, защото разговорът беше шумен и на моменти представляваше мъчителна гледка. — Обърна се към иконома. — Разкарай ги оттук, ако обичаш, Кларънс. Флойд ще ти помогне.

Хансън се вторачи ужасено в него, но погледът му беше пренебрегнат.

— Веднага, господин Канинг — отговори Бартлет и се извърна към Хансън. — Аз се заемам с този господин, вие — с другия.

Застана зад стола на Гомес, хвана облегалката, наклони го и го завлачи към вратата в другия край на басейна, същата врата, от която се беше показала Лин Питърсън в деня, когато за кратко я бях мярнал тук, увила главата си с кърпа. С отвратено изражение Хансън хвана стола на Лопес, наклони го назад и последва Бартлет. Краката на стола застъргаха по мраморните плочи като нокти по черна дъска. Главата на Лопес клюмна настрани и окото му провисна.

Канинг отново се обърна към мен и отново леко се удари с бастунчето си по бедрото.

— Не бяха много отзивчиви — кимна той към мексиканците.

— Отзивчиви за какво? — попитах. Изведнъж страшно ми се допуши. Дали щях да свърша като мексиканците — премазан от бой и извлечен оттук, все още завързан за стола. Адски унизителен и противен начин да си отидеш.

Канинг клатеше плешивата си глава.

— Честно казано, изобщо не очаквах да измъкнем много от тях.

— Това сигурно им е донесло утеха.

— Не целях утеха.

— Да, виждам.

— Да не би да им съчувствате, господин Марлоу? Те бяха зверове. Не, не бяха зверове — животните не убиват за удоволствие.

Той закрачи пред мен: три отривисти стъпки натам, три отривисти стъпки насам, а токовете му потракваха по плочките. Беше от онези напрегнати дребни човечета, които не си намират място, и в момента изглеждаше страшно неспокоен. Отново имах познатия метален вкус в задната част на езика, сякаш съм смукал монета. Вкусът на страха.

— Може ли да си запаля цигара? — попитах. — Обещавам да не се опитвам да прогоря въжетата или нещо подобно.

— Аз не пуша — осведоми ме Канинг. — Отвратителен навик.

— Имате право.

— Имате ли цигари? Къде са?

Посочих с брадичка към предния джоб на сакото си.

— Ето там. И кибритът.

Той бръкна в джоба ми и извади сребърната ми табакера и кибрита, който бях взел от „Барнис Бийнъри“. Извади една цигара, пъхна я между устните ми, запали клечка и ми поднесе пламъчето. Напълних дробовете си с дълга и дълбока глътка цигарен дим.

Канинг пъхна табакерата обратно в джоба ми и продължи да крачи.

— Не уважавам много латиноамериканците — каза той. — Песни, борби с бикове, свади за жени, толкова могат. Съгласен ли сте?

— Господин Каниг — изместих цигарата в ъгълчето на устата си, — не съм в положение да проявявам несъгласие с вас, нали?

Той се засмя с тънък и писклив смях.

— Вярно е, не сте. — И отново закрачи. Явно непрекъснато трябваше да се движи като акула. Как ли печелеше парите си? Сигурно от петрол или пък от вода, която беше почти толкова ценна в това сухо и дълбоко дере, където първите английски заселници бяха избрали да построят града. — Според мен има само две достойни раси, всъщност дори не са раси, а типажи. Знаете ли кои?