Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Дайте му вода, свестете го.

Гласът не ми беше познат. Мъжки глас, не млад. Малко рязък. Който и да беше, бе свикнал да издава нареждания и да му се подчиняват.

После чух давене и дрезгава кашлица, като че ли вода се плискаше върху камък.

— Почти си е заминал, господин К. — каза друг глас. Този като че ли ми беше познат или поне го бях чувал и преди. Акцента, но не и тона.

— Не го изпускайте още — нареди първият глас. — Има да плаща още, преди да го освободим. — Настана пауза, после чух стъпки, които приближаваха, съпроводени от рязко и отекващо потропване ве­роятно по мраморен под, и спряха до мен. — Ами този? Би трябвало вече да се е свестил.

Нечия ръка неочаквано ме сграбчи за косата на тила и изправи главата ми, а очите ми се отвориха като на кукла. Светлината не ме връхлетя силно, но през първите няколко секунди пред себе си виждах единствено горяща белезникава мъгла, в която се движеха смътни силуети.

— Буден е, и още как — рече първият глас. — Това е добре.

Мъглата започна да се разсейва. Намирах се в плувния басейн. Помещението беше голямо и дълго и имаше висок и сводест стъклен покрив, от който струеше слънце. Стените и подът бяха облицовани с големи мраморни плочи на жилчици. Басейнът беше дълъг петнайсетина метра. Не виждах кой стои зад мен, все още сграбчил косата ми. Пред мен и леко встрани стърчеше Хансън, блед и пригладен със светлосиньото си сако и тънката си вратовръзка с тока като бича глава.

До Хансън стоеше нисък и набит по-възрастен мъж, напълно плешив, с изострен череп и гъсти черни вежди, които изглеждаха като нарисувани. Беше обут с кафяви ботуши до коленете, лъскави като току-що обелени лешници, панталони от плат на диагонални тънки райета и черна риза с разкопчана яка. На шията си имаше висулка с два вълчи зъба и индийски амулет от някаква кост с голямо наклонено синьо око, нарисувано по средата. В дясната си ръка стискаше тояжка, която англичаните наричат бастун, струва ми се. Изглеждаше като кръстоска между умалена версия на Сесил де Мил и пенсиониран дресьор на лъвове.

Мъжът се приближи, впери поглед в мен, наклонил на една страна голата си глава и лекичко потупвайки се по бедрото с бамбуковата си тояж­ка. После спря, наведе се и доближи лицето си до моето, а сините му очи се взряха сякаш право в сърцето ми.

— Аз съм Уилбърфорс Канинг — представи се той.

Наложи се да се потрудя да приведа във форма езика и устните си, за да задействам отново гласа си.

— Досетих се — отвърнах.

— Виж ти! Браво на вас.

Хансън обезпокоено се навърташе зад него, като че ли се притесняваше да не би да се измъкна от въжетата и да нападна дребосъка. Нищожен шанс. Освен въжетата, с които бях здраво вързан за стола, бях крайно омаломощен — като краставо коте.

— Откъде ви е този белег на бузата? — попита Канинг.

— Ухапа ме комар.

— Комарите нямат зъби.

— Е, този имаше.

Погледнах с присвити очи покрай Канинг към басейна. Синята вода изглеждаше мъчително примамлива. Представих си как се нося по хладната ѝ синкава повърхност, успокоен и облекчен.

— Флойд ми каза, че сте много любознателен човек, господин Марлоу — осведоми ме Канинг, все още приведен напред и загледан в лицето ми.

Почти нежно докосна с върха на бастуна си бузата ми и белега.

— Любознателността понякога върти номера.

Поредното стенание — идваше някъде от дясната ми страна. Опитах се да погледна натам, обаче Канинг натисна бузата ми по-силно с бастуна си и не ми позволи да обърна глава.

— Сега обърнете внимание само на мен — нареди той. — Съсредоточете се над разговора ни. Защо задавате толкова много въпроси за Нико Питърсън?

— Колко много? Според мен въпросът е един.

— И кой е той?

— Дали е мъртъв, или само се прави на мъртъв.

Канинг кимна, отстъпи назад и човекът зад мен най-сетне пусна косата ми. Вече можех да погледна и завъртях глава. Гомес и Лопес стърчаха на около три метра от мен от дясната страна на басейна, с лице към водата, седнали един до друг на столове с прави облегалки, за които и те като мен бяха вързани с тънко и стегнато оплетено въже. Доколкото виждах, Лопес вече беше мъртъв. Главата му беше цялата в рани и синини, а по предницата на хавайската му риза имаше водопад от полузасъхнала лъскава кръв. Дясното му око бе подуто и затворено, а лявото стърчеше от ямката кръвясало и безумно облещено. Някой го беше ударил силно отстрани по главата, достатъчно силно, за да изхвърчи окото му. Заешката му устна бе разцепена вече на десетина места.