Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Поклатих глава и болката тутакси ме накара да съжаля. По предницата се посипа цигарена пепел и се събра в скута ми.

— Американският индианец и английският джентълмен. — Той ме изгледа развеселено. — Странно съчетание, нали?

— Ами не знам — отговорих. — Виждам общи неща помежду им.

— Например? — Канинг престана да крачи и се извърна към мен, извил едната си дебела черна вежда.

— Преданост към страната? Привързаност към традициите? Страст към лова?

— Именно. Прав сте.

— И склонност да посичат всеки, който се изпречи на пътя им.

Той поклати глава и размаха укорително пръст към мен.

— Голям палавник сте, господин Марлоу. А аз не обичам палавниците, както не обичам и любопитните. — Отново закрачи, въртейки се в кръг. Не откъсвах очи от бастуна му — един удар през лицето с тази чудесия не беше нещо, което щях да забравя лесно. — Понякога се налага да убиваш — продължи той. — Наречете го по-скоро елиминиране. — Лицето му помръкна. — Някои хора не заслужават да живеят, такава е простата истина. — Той отново се приближи и приклекна на пети до стола, за който бях вързан. Обзе ме неловкото усещане, че се кани да ми се изповяда. — Познавахте Лин Питърсън, нали?

— Не, не я познавах. Запознах се с нея…

Той кимна презрително.

— Вие последен сте я видели жива. Ако не броим… — кимна той към вратата — онези двама боклуци.

— Вероятно е така — отвърнах. — Тя ми допадна. Поне онова, което успях да видя.

Той се вгледа странично в лицето ми.

— Така ли? — На лявото му слепоочие потрепваше мускулче.

— Да, стори ми се свястна жена.

Той кимна разсеяно. В очите му се настани странен, напрегнат поглед.

— Беше ми дъщеря.

Нужно ми беше малко време да го асимилирам. Не ми хрумваше какво да кажа, затова не казах нищо. Канинг продължаваше да ме наблюдава. По лицето му се изписа отнесена, дълбока скръб — появяваше се и изчезваше за броени мигове. Той стана, приближи се към басейна и постоя там мълчаливо с гръб към мен, загледан към водата. После се извърна.

— Не се преструвайте, че не сте изненадан, Марлоу.

— Не се преструвам, изненадан съм. Само че не знам какво да ви кажа.

Бях си изпушил цигарата до края, Канинг се приближи и с отвратено изражение измъкна фаса от устата ми, занесе го до една маса в ъгъла, стискайки го с палеца и показалеца си, все едно е мъртва хлебарка, и го пусна в пепелника там. После се върна.

— Защо дъщеря ви се казва Питърсън? — попитах.

— Носеше фамилията на майка си, незнайно по каква причина. Съпругата ми не беше възхитителна жена, господин Марлоу. Беше наполовина мексиканка, така че би трябвало да имам едно наум. Омъжи се за мен заради парите ми, а когато похарчи достатъчно — или по-точно, когато аз ѝ попречих да продължи да харчи, — избяга с някакъв тип, който се оказа престъпник. Неприятна история, знам. Не се гордея особено с този период от живота си. В своя защита мога само да кажа, че бях млад и най-вероятно запленен. — Неочаквано се ухили и оголи зъбите си. — Или всички рогоносци твърдят така?

— Не знам.

— Тогава сте щастливец.

— Има късмет и късмет, господин Канинг. — Сведох поглед към въжетата. — В момента моят не е в изобилие.

Съзнанието ми отново се замъгли, вероятно кръвообращението ми беше влошено заради въжетата. Обаче силата ми се връщаше, усещах го, освен ако не беше въздействието на никотина. Чудех се колко дълго ще продължава това. И отново се запитах как ли ще свърши. Сетих се за изхвръкналото око на Лопес и за кръвта по пред­ницата на ризата му. Уилбър Канинг играеше ролята на мекосърдечно старче, но аз знаех, че у него няма нищо меко — освен може би по отношение на мъртвата му дъщеря.

— След като Лин е ваша дъщеря, уместно ли е да направя извода, че Нико ви е син?

— Да, и двамата са ми деца — отговори той, без да ме поглежда.

— В такъв случай ви поднасям съболезнования. Не познавах сина ви, но както ви казах, Лин ми допадна. Защо не бяхте на погребението ѝ?

Той сви рамене.

— Тя беше уличница. — Изрече го напълно безчувствено. — А Нико беше жиголо, когато не се занимаваше с още по-лоши неща. И двамата много приличаха на майка си. — Сега вече погледна към мен. — Шокиран ли сте от отношението ми към моя син и към дъщеря ми, господин Марлоу, макар да съм изгубил и двамата?

— Аз трудно се шокирам.

Той не ме слушаше. Отново започна да крачи и на мен ми се зави свят да го гледам.

— Не се оплаквам — каза. — Не бях идеалният баща. Те най-напред се развилняха, а след това се разбягаха. Дори не се опитах да ги намеря. След това вече беше твърде късно да им се отплатя. Лин ме ненавиждаше, Нико също, само че имаше неща, които искаше от мен.