Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Бартлет пристъпи напред.

— Всичко е наред, господин Канинг — каза той със своя кокни акцент.

Канинг кимна.

— Двама оправихме, остава още един. Господин Марлоу не е особено отзивчив. Може би ще си прочисти главата, ако го понакиснем хубаво. Флойд, помогни на господин Бартлет, ако обичаш.

Бартлет отново мина зад мен и се зае да ме развързва. Когато свали въжетата, се наложи да ми помогне да се изправя, защото краката ми бяха толкова изтръпнали, че не ме държаха. Той пусна и ръцете ми и положи длан върху рамото ми, за да ме натисне да коленича върху мраморните плочи. Водната повърхност беше само на три-четири сантиметра под ръба. Бартлет стисна едната ми ръка, а Хансън пристъпи напред и хвана другата. Реших, че ще ме натопят в басейна, но вместо това рязко извиха ръцете ми зад гърба, а Бартлет отново ме сграбчи за косата, натисна главата ми напред и я потопи във водата. Не си бях поел достатъчно въздух и веднага изпаднах в паника, че ще се удавя. Помъчих се да извърна лицето си настрани, за да глътна малко въздух, обаче пръстите на Бартлет бяха силни като челюстите на питбул и аз не можех да помръдна. Скоро усетих как дробовете ми сякаш всеки момент ще се пръснат. Най-сетне двамата отново ме изправиха и под яката ми се стече вода. Канинг се приближи, застана до мен и се наведе, облегнал ръце върху коленете си и приближил лице до моето.

— Вече готов ли сте да ни кажете какво знаете? — попита.

— Допускате грешка, Канинг — успях да промълвя задъхано. — Нищо не знам.

Той отново въздъхна и кимна на Бартлет, а аз отново се озовах под водата. Странно какви неща забелязва човек дори когато се намира в безнадеждно положение. Отворих очи и далеч в дълбокото светлосиньо дъно на басейна забелязах малък пръстен, обикновена златна халка, която явно се бе изхлузила незабелязано от пръста на къпеща се жена. Този път бях проявил достатъчно съобразителност да напълня дробовете си с въздух, но положението не беше много по-различно и след около минута отново започнах да се давя. Не влизам често във водата и така и не се научих да задържам дъх като опитните плув­ци. Зачудих се дали този пръстен на дъното няма да се окаже последното, което ще видя. Сещам се и за по-лоши неща, на които да спреш погледа си, докато поемаш — или в моя случай не поемаш — пос­ледната си глътка въздух.

Бартлет усети, че започвам да изпадам в паника и всеки момент ще отворя уста и ще напълня дробовете си с вода, а не искаше да умирам, още не. Двамата с Хансън отново ме издърпаха. Канинг се наведе и се взря в лицето ми.

— Готов ли си да говориш, Марлоу? Нали знаеш какво казват за третото потапяне? Нали не искаш да се присъединиш към онези двама боклуци?

Нищо не казах, само оброних мократа си глава. Хансън беше от дясната ми страна и държеше ръката ми извита зад гърба. Виждах елегантните му мокасини и маншетите на белите му ленени панталони. Бартлет беше от другата страна, държеше лявата ми ръка, а с дясната продължаваше да притиска тила ми. Сигурно този път щях да се удавя. Но какво можех да сторя?

Никога не съм бил голям борец — минеш ли четирийсет, вече не ти се занимава. Участвал съм в сбивания, и то немалко, обаче само по принуда. Има огромна разлика между това да се отбраняваш срещу нападение и да нападаш. Едно от нещата, които бях научил обаче, е колко важно е равновесието. Можеш да повалиш дори най-трудните противници — а Бартлет въпреки възрастта и ниския си ръст беше труден противник, — ако ги уцелиш в подходящия момент и в правилната поза. Докато се готвеше отново да ме потопи, Бартлет беше съсредоточил силата си в своята дясна ръка, с която стискаше тила ми, и за секунда отпусна хватката, с която държеше ръката ми. Трябваше да се вдигне на пръсти, за да ме натисне към водата. Рязко измъкнах ръката си от неговата, извъртях лакът и го ударих силно в ребрата. Той изстена тихо и пусна главата ми. Хансън продължаваше да стиска дясната ми ръка, но вяло, така че се дръпнах от него, а той отстъпи назад, уплашен, че ще сторя и на него онова, което вече бях причинил на Бартлет.

Зад мен Канинг извика нещо, не знам какво. Бях насочил вниманието си към Бартлет. Надигнах се, описах широка дъга с левия си юмрук и го улучих отстрани по врата, а след поредното приглушено стенание той се олюля на ръба на басейна, размаха ръце по начин, който на филм би бил смешен, и се пльосна във водата заднишком, с главата напред. Цопна зрелищно, водата се надигна като грамадна прозрачна фуния, която се прибра невероятно бавно — явно мозъкът ми беше станал ленив от дрогата.