Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Хансън ме изгледа умолително и понечи да каже нещо. Размахах цевта на пистолета, за да му затворя устата — до гуша ми беше дошло от гласа му, толкова изискан и хладнокръвен преди и толкова писклив и плачлив сега.

— Размърдай се, Флойд, водата е чудесна. — Той кимна печално, обърна се и последва Канинг. — Добро момче — подметнах му в гръб.

Когато стигна до далечния край на басейна, Канинг се извърна и плъзна поглед по цялата му дължина към мен. Все едно отново ме питаше дали няма начин да не скача.

— И оттук мога да те застрелям — провикнах се към него, а гласът ми отекна воднисто под високия купол на покрива. Той се поколеба отново, после влезе в басейна, стъпвайки тежко с разкривената си походка по белите стъпала към водата. — Продължи до средата! — заповядах. Флойд Хансън вече беше стигнал края на басейна и след кратко колебание и той неуверено нагази във водата. — Продължавай, докато водата стигне до брадичката ти, и чак тогава спри — наредих му. — Не искам да се удавиш.

Канинг продължи към мен, докато водата стигна до гърдите му, после заплува бруст до средата на басейна, където спря и се задържа на повърхността, махайки с ръце и крака. Хансън също започна да се придвижва във водата и спря, когато тя покри раменете му.

— Хайде, Флойд — провикнах се, — вече ти казах, до брадичката. — Той направи още една многострадална крачка. Дори отдалеч виждах паниката в очите му. Поне не ме беше излъгал, че е служил във флота. — Браво. Сега спри.

Безтелесната му глава, която сякаш се носеше по водата, представляваше зловеща гледка. Помислих си за Йоан Кръстител. Има мигове в живота, които никога няма да забравиш, които ще помниш винаги с ярки, контрастни, предизвикващи видения подробности.

— Добре, сега ще изляза от тази врата и ще почакам известно време — вие не знаете колко. И ако чуя някой от вас да излиза от басейна, ще се върна и ще го застрелям. Ясно ли е? — Насочих пистолета си към Канинг. — Схвана ли, старче?

— Да не си въобразяваш, че ще ти се размине? Ще те сгащя където и да избягаш.

— Известно време никого няма да сгащваш, господин Канинг. Поне докато си в панделата с раиран костюм и собственоръчно си оправяш леглото.

— В ада да гориш, Марлоу! — прокле ме той. Вече се беше задъхал, докато риташе с крака, за да се задържи на повърхността. Можеше и да потъне, ако остане още дълго. Пет пари не давах.

Разбира се, щом излязох, не останах пред вратата. Канинг сигурно и бездруго не ми се беше вързал. Реших да не рискувам да излизам през предния вход — току-виж, рецепционистката натисне някое копче и се домъкнат цяла глутница главорези, — затова потърсих страничен изход. Веднага намерих, при това познат изход. Бях отворил няколко врати и бях прекосил бързо няколко стаи, когато се озовах в познат коридор, отворих поредната врата — вероятно наслуки — и се озовах в дневната с тапицираните с кретон кресла и високата камина, където ме беше завел Хансън след разходката ни първия път и където Бартлет в ролята си на почтен служител ни беше поднесъл чай. Прекосих помещението, отворих остъклената врата и залитайки, излязох на слънце и сред уханието на портокаловите дръвчета.

„Благородниците от храма“ още се мотаеха наоколо. Половината бяха пияни, а другата половина скоро щяха да бъдат. Фесовете им се бяха накривили, гласовете им звучаха по-дрезгаво. Както бях упоен, за миг си помислих, че съм попаднал на сцена от Али Баба и четирийсетте разбойници. Поех по пътеката покрай висящата бугенвилия, разпростряла цялата си пищна прелест.

Имах смътна представа как да стигна до мястото, където бях паркирал колата си, и се бях запътил натам, когато на един завой пътя ми препречи червенокос и червендалест тип с поовехтял фес и с размерите на двоен хладилник. Беше облечен със светлозелена риза и пурпурни шорти и стискаше чаша уиски със сода в грамадната си розова лапа. Изгледа ме с широка и щастлива усмивка, после се нацупи с шеговито неодобрение и посочи към главата ми.

— Гологлав си, братле. Не е позволено. Къде ти е фесът?

— Една маймуна ми го открадна и избяга сред дърветата.

Отговорът ми предизвика сърдечния смях на човека, чийто корем се разтресе под ослепително зелената му риза. Осъзнах, че пистолетът още е в ръката ми, и човекът също го забеляза.

— Я виж ти! Какво готино пистолетче си имаш! Откъде го взе?

— Раздават ги вътре в клуба. Управителят си присвоил пари на клуба и организират потеря да го погне. Побързай, може да успееш да се включиш.