Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Какви неща? — Той не си направи труда да отговори на този въпрос. — Може пък да не сте били чак толкова лош баща, колкото си мислите. Бащите често са твърде самокритични.

— Имате ли деца, Марлоу? — Поклатих глава и отново изпитах такова усещане — все едно две големи дървени зарчета се търкалят в черепа ми. — В такъв случай не знаете какво говорите — каза той по-скоро тъжно.

Денят сигурно вече преваляше, но в голямото помещение с висок таван ставаше все по-топ­ло. Беше като в августовски следобед в Савана. Като добавим и влагата, въжетата около гърдите и китките ми като че ли се стягаха. Не бях сигурен, че изобщо ще възвърна чувствителността в ръцете си.

— Вижте, господин Канинг, или ми обяснете какво искате от мен, или ме пуснете. Пет пари не давам за мексиканците — заслужаваха си всичко, което им е сторил вашият Джийвс. В техния случай жестокото правосъдие е заслужено. Обаче нямате причина да ме държите тук овързан като прасе пред заколение. Не съм сторил нищо нито на вас, нито на сина ви или на дъщеря ви. Аз съм само един детектив, който се опитва да си изкарва прехраната и не се справя особено добре.

Ако не друго, думите ми накараха Канинг да престане да крачи, което си беше облекчение. Той се приближи и застана пред мен с ръце на хълбоците си и стиснал бастуна си под мишница.

— Работата е там, Марлоу, че знам за кого работите.

— Така ли?

— Стига де, за какъв ме мислите?

— За никакъв не ви вземам, господин Канинг, но да ви кажа, много се съмнявам, че знаете кой е клиентът ми.

Той се облегна напред и протегна към мен амулета, който висеше на шията му.

— Знаете ли какво е това? Това е окото на бог на индианците кахуила. Научно доказано е, че те притежават ясновидски способности. Няма смисъл да ги лъже човек — четат човека като отворена книга. Имах честта да бъда посветен като почетен храбрец. Част от церемонията беше връчването на това безценно изображение, на това всевиждащо око. Затова не ми дрънкайте лъжи и не се опитвайте да отклонявате въпроса, като се преструвате на невинен. Говорете.

— Не знам за какво искате да говоря.

Той тъжно поклати глава.

— Моят човек Джийвс, както го нарекохте, скоро ще се върне тук. Видяхте какво направи с мексиканците. Дано не съм принуден да му наредя да постъпи по същия начин и с вас. Харесвам хладнокръвните хора.

— Господин Канинг, работата е там, че не разбирам какво искате от мен.

— Така ли?

— Наистина не разбирам. Бях нает да намеря Нико Питърсън. Клиентът ми смятал като всички други, че Нико е мъртъв, обаче го видял на улицата, дойде при мен и ме помоли да го издиря. Въпросът е частен.

— И къде е видял Нико този ваш клиент?

В мъжки род. Значи, не знаеше каквото си мислеше, че знае. Отдъхнах си. Не исках да си представя Клеър Кавендиш тук, вързана за стол, докато този убийствен откачалник снове пред нея.

— В Сан Франциско.

— Значи, той е там, така ли?

— Кой?

— Знаете кой. Какво е търсил в Сан Франциско? Нико ли е търсил? Какво го кара да смята, че Нико е мъртъв?

— Господин Канинг — подех възможно най-търпеливо, — не разбирам нито дума от онова, което казвате. Схванали сте всичко погрешно. Нико е бил забелязан случайно… ако изобщо е бил той.

Канинг отново беше застанал пред мен, вдигнал юмруци на хълбоците си. Дълго ме измерва безмълвно с поглед.

— Какво мислите? — попита най-накрая. — Според вас Нико ли е бил?

— Не знам… не мога да кажа.

Ново мълчание.

— Флойд ми каза, че сте споменали Лу Хендрикс. Защо?

— Хендрикс ме взе от улицата и ме заведе на разходка с луксозната си кола.

— И?

— И той търси Нико. Популярно момче е синът ви.

— И Хендрикс ли мисли, че Нико е жив?

— Според мен не знаеше какво да мисли. И той като вас чул, че душа по следите на Нико. — Не му казах за куфара, който, за свое съжаление, бях споменал пред Хендрикс. — И на него нищо не мога да кажа.

Канинг въздъхна.

— Добре, Марлоу, както искаш.

Вратата в другия край на басейна се отвори тъкмо навреме и Бартлет и Флойд се върнаха. Хансън из­г­леждаше по-притеснен от всякога. Лицето му беше посивяло, чак зеленееше. Имаше кървави петна по хубавото си ленено сако и по доскоро безукорните си бели панталони. Изхвърлянето на два сериозно обезобразени трупа — намирам за основателно предположението, че вторият мексиканец е бил вече мъртъв, когато са го занесли където трябва — сигурно е кошмар за дрехите, особено ако си кипра като Флойд Хансън. Явно той не беше свикнал да гледа кръв, поне не в количествата, които бяха пролели двамата мексиканци. А не спомена ли, че се е сражавал в Ардените? Не трябваше да приемам думите му за чиста монета.