Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— И какво е то? — Оказваше се, че познавам доста хора, които имат споразумение помежду си.

— Той ми дава свободата да управлявам това място, а аз не му досаждам, ако възникнат трудности. Освен ако трудностите не са — как да се изразя? — такива, че да не мога да се справя сам.

— Какво се случва в този случай?

Той се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— В този случай господин Канинг поема нещата — тихо каза той.

Примигнах, все едно, че имам прах в очите. Бърбънът, изглежда, ме омагьосваше страшно бързо.

— Виждам, че изпитвате сериозно уважение към работодателя си.

— Той е човек, който вдъхва уважение. Между другото, как е питието ви?

— Чудно е. Ухае на огън от цикория в есенен следобед насред горите в Кентъки.

— О, вие сте истински поет, господин Марлоу.

— Попрочел съм туй-онуй от Кийтс навремето. И от Шели. — Какви ги дрънках, по дяволите? Езикът ми неочаквано се сдоби със собствена воля. — Все пак не съм тук да говорим за поезия.

Усетих, че се свличам на канапето, и се помъчих да седна изправен. Взрях се в чашата в ръката си. Алкохолът в нея трепереше, а кубчетата лед се удряха едно в друго тихичко, сякаш обсъждаха нещо помежду си. Отново обходих с поглед стаята и пак примигнах. Слънцето грееше много силно през прозореца, сечеше като с меч дървените щори.

Хансън ме наблюдаваше изключително внимателно.

— Защо сте тук, господин Марлоу?

— Дойдох да си поговорим още малко за Питърсън. За Нико Питърсън. — Езикът отново ми създаваше проблеми, като че ли беше подут два пъти повече от обикновено, и го усещах в устата си като горещ мек картоф с грапава кожица. — Да не говорим за сестра му. — Намръщих се. — Макар че аз вече говорих за сестра му. Нали? Казва се Лин. Казваше се. Хубава жена. Красиви очи. Красиви зелени очи. Разбира се, вие сте я познавали.

— Така ли?

— Разбира се. — Трудно ми беше да изговарям „с“ — все засядаше между предните ми зъби като заплетен конец за зъби. — Видях я онзи ден, когато бях тук. Кога беше това? Както и да е, няма значение. Срещнахме я на излизане от… как му се казваше… плув… плувния басейн. — Приведох се напред, оставих чашата на ниската стъклена масичка пред дивана, но не прецених правилно разстоянието, пуснах я от няколко сантиметра височина и тя се стовари с шумно дрънчене. — Знаете ли, мисля, че съм…

И тогава гласът най-накрая ми изневери. Отново се сурнах напред. Хансън ми се струваше много далеч и някъде високо над мен, освен това трептеше, сякаш съм потънал под вода и го гледам през развълнуваната водна повърхност.

— Добре ли сте, господин Марлоу? — попита той, а гласът му отекна силно в ушите ми. Все още се беше облегнал на бюрото си със скръстени ръце. Видях, че се усмихва.

С огромно усилие накарах гласа си да влезе в действие:

— Какво сте сложили в питието ми?

— Моля? Говорите завалено. Мислех, че издържате на пиене, Марлоу. Явно съм сбъркал.

Протегнах ръка в налудничав опит да го докопам, но той беше много далеч, освен това усещах, че пръстите ми нямат сила да стиснат нищо. Изведнъж изгубих контрол и се строполих на пода тежко, като чувал със зърно. Светлината бавно потъмня.

Не за пръв път през живота ми пробутваха наркотик в питието и сигурно нямаше да е за последен. Както и с всичко останало, научаваш се да се справяш, или поне с последиците. Сега например, когато се свестих, знаех, че не бива веднага да си отварям очите. Първо, защото когато си в такова състояние, дори най-приглушената дневна светлина може да ти причини болка, все едно са ти плиснали киселина. И второ, защото винаги е за препоръчване да накараш онзи, който ти е бутнал наркотика, да си мисли, че си в несвяст — така имаш време да поразсъждаваш над нещата и вероятно да прецениш следващия си ход, докато тялото ти се приспособи към обстановката и обстоятелствата.

Първото, което установих, е, че съм вързан. Седях на стол с права облегалка и овързан с въжета. Ръцете ми също бяха пристегнати зад гърба ми. Не помръднах, просто си седях с опряна в гърдите брадичка и затворени очи. Въздухът край мен беше топъл като вълна и като че ли чувах вода да се плиска леко с кух, отекващ звук. В някаква баня ли бях? Не, мястото беше по-голямо. И тогава усетих мириса на хлор. Значи, е басейн.

Главата ми сякаш беше пълна с памучна вата, а раната на тила, нанесена ми от Лопес, отново се беше съживила.

Наблизо изстена някой. Хъхрещо стенание, което ми подсказа, че човекът е пострадал сериозно и че най-вероятно дори умира. За секунда се зачудих дали не съм чул себе си. После се разнесе нечий глас на няколко метра от мен: