Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

Изведнъж се запитах дали съм я чул да казва моето име, дали изобщо някога ме е наричала Филип. Мисля, че не, дори докато бяхме в леглото, в светлината на кървавочервените изрисувани рози.

— Не, мисля, че не — отвърнах. — Има ли такъв мъж изобщо?

— Да, познавам няколко.

Изпих питието си. Наистина беше противно сладникаво, сигурно слагаха карамел или нещо подобно.

— Искрена ли си с мен? — попитах. — Наистина ли си видяла Питърсън на улицата онзи ден?

Очите ѝ се окръглиха.

— Разбира се. Защо да те лъжа?

— Не знам. Както сама каза, аз не те разбирам.

Тя седна на леглото, долепи ръце и ги облегна върху коленете си.

— Прав си — каза тихо. — Не биваше да се забърквам с него. Той е… — затърси тя правилната дума — … недостоен. Странно ли ти звучи? Не искам да кажа, че е недостоен за мен — Бог ми е свидетел, аз не струвам много повече. Той е очарователен и забавен, има елегантен ум. Дори е храбър в известен смисъл, но отвътре е кух.

Взирах се в очите ѝ. Беше се отнесла много-много далеч. Хрумна ми, че всъщност не говори за Питърсън, че само го използва като претекст да говори за някой друг. Беше истина, сигурен бях, че е. И този някой ѝ беше скъп по начин, по който Нико Питърсън никога нямаше да бъде. Изведнъж страшно ми се прииска да я целуна. Не се сещах каква е причината, тоест защо искам да я целуна сега, когато е толкова далеч от мен, замислена за човек, когото е обичала. Жените не са единственото нещо, което не разбирам — не разбирам и себе си, ама никак.

Внезапно тя изправи глава и вдигна ръка.

— Чувам кола — рече. — Сигурно е доктор Лоринг.

Слязохме долу в тъмната къща, там, откъдето бяхме дошли, и излязохме в градината. Колата на Лоринг беше там, спряла зад моята. Когато пристигнахме, докторът отвори вратата и излезе.

Лоринг беше висок мъж, с козя брадичка и арогантен поглед. Двамата си бяхме разменяли остри думи. Не знам дали му беше известно, че бившата му съпруга е искала да се ожени за мен. Сигурно нямаше да има значение, не би могъл да ме намрази повече. Пък и отдавна се беше отървал от Линда.

— Марлоу — поздрави ме студено. — Както виждаш, тук съм.

Представих го на Клеър. Той се здрависа набързо с нея и попита:

— Къде е пациентът?

Върнахме се в къщата в стаята на Клеър. Затворих вратата, обърнах се и се облегнах на нея. Реших, че Клеър ще се оправи оттук нататък. Евърет ѝ беше брат, пък и най-разумно беше да не се пречкам на Лоринг.

Той се приближи до леглото и остави чантата си върху покривката.

— Какво е взел? — попита. — Хероин?

— Да — приглушено отвърна Клеър, — така ми се струва.

Лоринг провери пулса на Евърет, повдигна клепачите му, за да види зениците, положи длан върху гърдите му и леко натисна няколко пъти. Кимна и извади спринцовка от чантата си.

— Ще му бия адреналин. След малко ще дойде на себе си.

— Искате да кажете, че… не е сериозно? — попита Клеър.

Удостои я със заплашителен поглед. Когато беше ядосан или вбесен, което се случваше доста често, очите му сякаш се свиваха в ямките си.

— Скъпа ми госпожо — поде той, — пулсът на брат ви е под петдесет, а дихателната му честота е по-малко от дванайсет. Допускам, че за известно време е бил на прага на смъртта. За късмет е млад и относително здрав. Обаче… — той обърна наопаки шишенце с прозрачна течност и проби гумената тапа с върха на иглата — ако не се откаже от навика си, рано или късно това ще го убие. Има хора, които могат да живеят с хероинова зависимост — не живеят добре, но все пак живеят, — обаче за мен е повече от ясно, че брат ви не е от тях.

Пъхна иглата в ръката на Евърет и вдигна поглед към Клеър.

— Той е слаб. Слабостта му личи по всичко. Трябва да го заведете в клиника. Ще ви дам имена, хора, на които да се обадите, места, които да посетите. Иначе без никакво съмнение ще го изгубите. — Извади иглата и прибра спринцовката в чантата си заедно с празното шишенце. Отново се обърна към Клеър. — Ето визитката ми. Обадете ми се утре.

Клеър отново седна на леглото със сключени в скута ръце. Имаше вид на човек, когото здравата са цапардосали. Брат ѝ се размърда и простена.

Лоринг рязко се извърна.

— Ще ви изпратя — казах. Той ме измери със студен поглед.

Прекосихме полутъмната къща. Лоринг беше от хората, чието мълчание е по-красноречиво от думите. Усещах как презрението и омразата струят от него като топли вълни. Нямах вина, че съпругата му го напусна и пожела да се ожени за мен.

Минахме през тъмната оранжерия и излязохме навън. Мъглата обви лицето ми като шал. В морето светлинка примигваше на мачтата на нечия закотвена яхта. Лоринг отвори вратата на колата си, метна чантата вътре и се извърна към мен.