Бенджамин Блак - Чернооката блондинка

— Не знам защо постоянно се появявате в живота ми, Марлоу, но не ми харесва.

— И на мен не ми е много приятно — уверих го, — но съм ви признателен, че дойдохте тук тази вечер. Мислите ли, че той можеше да умре?

Сви рамене.

— Както казах, млад е, а младите оцеляват след най-различни злоупотреби с тялото си. — Понечи да се качи в колата, но спря. — Каква е връзката ви с това семейство? Бих казал, че не сте на тяхното социално ниво.

— Изпълнявам поръчка на госпожа Кавендиш.

Той издаде звук, който от друг би бил смях.

— Явно здравата е загазила, след като се е наложило да се обади на вас.

— Изобщо не е загазила. Нае ме да издиря някого, неин приятел.

— Защо не се обърне към полицията?

— Въпросът е личен.

— Да, вас ви бива да се месите в личния живот на хората, нали?

— Вижте, докторе, не съм ви навредил умишлено. Съжалявам, че съпругата ви напусна…

Усетих го как се скова в тъмното.

— Как се осмелявате да обсъждате брака ми!

— Не знам как се осмелявам — отвърнах уморено, — обаче искам да знаете, че не ви мисля злото.

— Да не си въобразявате, че това има значение? Че нещо, свързано с вас, изобщо представлява интерес за мен?

— Не, допускам, че не.

— Между другото, какво е станало с лицето ви?

— Един тип ме удари с дулото на оръжието си.

Отново произведе студения си смях.

— С какви мили хора си имате работа!

Направих крачка назад.

— Както и да е, благодаря, че дойдохте. Надали е лошо, след като спасихте живот.

Той, изглежда, искаше да каже още нещо, но вместо това се качи в колата си, затръшна вратата, запали двигателя, бързо даде на заден. Гумите му занесоха по чакъла и после изчезна.

Постоях около минута във влажния мрак, извърнал раненото си лице към небето, и вдишвах соления нощен въздух. Зачудих се дали да се върна в къщата, но реших да не го правя. Нямах какво повече да кажа на Клеър, поне не тази вечер. Обаче тя се бе върнала в живота ми. Върна се, и още как.

Когато бях млад преди няколко хилядолетия, си въобразявах, че знам какво правя. Съзнавах капризите на света — езическите танци, които върти с нашите надежди и желания, — обаче що се отнася до собствените ми действия, бях почти сигурен, че седя стабилно на шофьорското място, здраво стиснал волана с две ръце. Вече не мисля така. Вече знам, че решенията, които си въобразяваме, че вземаме, всъщност са в наши ръце само в ретроспекция, и че по времето, когато нещата действително се случват, ние просто се носим по течението. Не се тревожа особено от съзнанието, че контролирам делата си в нищожна степен. През повечето време се задоволявам да се нося по течението, да шляпам на пръсти във водата и да улавям по някой рибок с ръце. Понякога обаче ми се иска поне да бях опитал да отправя поглед напред и да преценя последиците от постъпките си. Имам предвид конкретно второто си посещение в клуб „Кахуила“, което, със сигурност мога да заявя, беше много по-различно от първото…

Беше следобед и имаше ТВЪРДЕ много хора. Имаше някакво събрание, на което присъстваха доста мъже, предимно възрастни, с пъстри ризи и карирани бермуди. Сновяха между бугенвилиите с високи чаши в ръка и някои от тях не съвсем стабилни на краката си. Носеха червени фесове — същински преобърнати саксии с пискюли. Марвин, пазачът с нервните тикове, звънна в кабинета на директора и ми махна да влизам. Оставих олдсмобила под едно сенчесто дърво и отидох пеша до клуба. На средата на пътя срещнах младока старчок, който ме беше причакал предния път. Изгребваше листата от алеята. Изглежда, не ме позна. Въпреки това го поздравих.

— Капитан Хук да е наоколо? — попитах. Той ме стрелна притеснено с очи и продължи да действа с греблото. Опитах повторно: — Как са изгубените момчета днес?

Той упорито поклати глава.

— Не съм в настроение да разговарям с вас — каза той. — Ще ми навлечете неприятности.

— Е, не искам нищо подобно. Само…

Зад нас се разнесе глас:

— Ламар? Нали те предупредих да не досаждаш на посетителите?

Ламар се сепна и сви рамене, все едно очаква да го ударят. Флойд Хансън се приближи до нас, както обикновено пъхнал ръка в джоба на току-що изгладения си панталон. Днес носеше светлосиво сако, бяла риза и тънка вратовръзка, пристегната с бича глава, изваяна от някакъв лъскав черен камък.

— Здравейте, господин Хансън — поздравих. — Ламар не ми досаждаше.

Хансън ми кимна с кривата си усмивчица, положи длан върху облеченото в кафеникава риза рамо на Ламар и му каза тихо: