Агата Кристи - Стаена смърт

— Връщате се рано, мис. Да не би да ви стана зле?

— Не… да… аз… почувствах се слаба.

— Да ви донеса ли нещо, мис? Бренди?

— Не, благодаря. Ще отида да си легна веднага.

Тя изтича нагоре по стълбите, за да избегне допълнителни въпроси.

Съблече се, нахвърля дрехите си направо на пода и легна. Втренчи се в тавана, разтреперана и с разтуптяно сърце.

Не чу, когато другите се прибраха, но след малко вратата на стаята й се отвори и влезе мис Марпъл. Под едната си мишница тя носеше две гумени грейки, пълни с топла вода, а в ръката си държеше чаша.

Гуенда седна в леглото, като се мъчеше да не трепери.

— О, мис Марпъл, толкова съжалявам! Не знам какво… беше ужасно за мен. Те разсърдиха ли се?

— Не се тревожи, дете — успокои я мис Марпъл. — Затопли се с тези грейки.

— Не, всъщност нямам нужда от грейки.

— О, имаш. Така е. А сега изпий този чай.

Беше горещ, силен и с прекалено много захар, но Гуенда послушно го изпи. Вече не трепереше толкова силно.

— Отпусни се и поспи — каза мис Марпъл. — Преживя лошо сътресение. Утре ще поговорим за него, а сега не се тревожи за нищо и се опитай да заспиш.

Тя дръпна завивките нагоре, усмихна й се, потупа я по ръката и излезе.

— Какво, по дяволите, се случи с това момиче? — попита Реймънд жена си с раздразнение. — Лошо ли й стана?

— Реймънд, нямам представа, тя просто изпищя! Струва ми се, че пиесата беше прекалено зловеща за нея.

— Да, наистина. Уебстър 6 6 Джон Уебстър (1575–1634 г.) — английски драматург. Тук става дума за една от двете най-популярни негови трагедии, „Дукесата на Малфи“. — Бел. пр. е малко зловещ, но не бих си помислил, че… — той замълча, защото влезе мис Марпъл. — Добре ли е тя?

— Да, струва ми се. Преживяла е лошо сътресение.

— Сътресение? От една стара пиеса?

— Струва ми се, че не е само това — отвърна мис Марпъл замислено.

Гуенда получи закуската си в леглото. Пийна малко кафе и гризна от препечения хляб. Когато стана и слезе долу, Джоун беше отишла в ателието си, Реймънд се беше затворил в работния си кабинет и само мис Марпъл седеше до прозореца с изглед към реката. Тя бе погълната от плетивото си.

Когато Гуенда влезе, мис Марпъл вдигна глава и й се усмихна приветливо.

— Добро утро, скъпа. Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— О, да. Мисля, че ми няма нищо. Не знам как можах да се държа толкова идиотски снощи. Те… те сърдят ли ми се?

— О, не скъпа. Напълно разбират.

— Какво разбират?

Мис Марпъл я погледна над плетката.

— Снощи ти преживя лошо сътресение. Не е ли по-добре да ми разкажеш за него? — подкани я тя внимателно.

Гуенда се заразхожда нервно из стаята.

— Мисля, че е по-добре да отида на психиатър.

— В Лондон, разбира се, има чудесни специалисти по психични заболявания. Но сигурна ли си, че е нужно да се консултираш с някой от тях?

— Да. Имам чувството, че полудявам… сигурно полудявам.

Влезе застаряващата прислужница. В ръцете си тя държеше поднос с телеграма, която връчи на Гуенда.

— Раздавачът пита дали ще има отговор, мадам.

Гуенда скъса плика. Телеграмата беше препратена от Дилмут. Вгледа се в нея объркано за миг и после я смачка.

— Няма да има отговор — каза тя машинално. Прислужницата излезе от стаята.

— Надявам се, че няма лоши новини?

— Не. От Джайлс е. Съпругът ми. Пристига след седмица.

Гласът й звучеше объркано и съкрушено. Мис Марпъл се прокашля деликатно.

— Това… струва ми се, е чудесно. Или греша?

— Чудесно? Когато не знам дали полудявам или не? Ако съм луда, не е трябвало изобщо да се омъжвам за него. А и тази къща! Не мога да се върна там! Наистина не знам какво да правя!

Мис Марпъл потупа приканващо с ръка канапето до себе си.

— Хайде, скъпа, седни тук и ми разкажи всичко от начало до край.

Гуенда прие поканата с чувство на облекчение. Разказа всичко, като започна още с първото си посещение в „Хилсайд“ и стигна до случките, които я бяха разстроили.

— И много се уплаших — завърши тя. — Реших да дойда в Лондон, за да се махна от всичко това. Само че не можах. То ме преследва. Снощи… — тя затвори очи и преглътна, потънала в спомена.

— Снощи? — подкани я мис Марпъл.

— Не, няма да ми повярвате — каза Гуенда бързо. — Ще решите, че съм истерична и побъркана или нещо такова. Стана съвсем неочаквано, в самия край. Пиесата много ми хареса. Нито веднъж не си спомних за къщата. И тогава… абсолютно неочаквано… когато той каза тези думи…

Тя ги повтори с много нисък, развълнуван глас: