Агата Кристи - Стаена смърт

Гуенда въздъхна дълбоко, сложи си шапката, облече шлифера си и бързо излезе. В пощата изпрати следната телеграма:

УЕСТ. „АДУЕЙ СКУЕЪР“ 19. ЧЕЛСИ. ЛОНДОН. МОГА ЛИ ДА ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО СИ И ДА ДОЙДА ПРИ ВАС УТРЕ? ГУЕНДА.

Изпрати я с платен отговор.

Реймънд Уест и жена му направиха всичко възможно, за да може младата съпруга на Джайлс да се чувства като у дома си. Не, те не бяха виновни, че вътрешно Гуенда се почувства силно притеснена от присъствието им. Реймънд, със странния си външен вид — нещо като гарван, който се спуска върху плячка — с разрошената си коса и внезапните водопади от неразбираеми думи, с които я обсипваше, я караше да го гледа с широко отворени очи и да се чувства неспокойна. Двамата с Джоун сякаш имаха свой собствен език. Гуенда никога не беше попадала в интелектуални среди и разговорите им й се струваха непонятни.

— Смятаме да те заведем на някои представления — каза Реймънд, докато Гуенда пиеше джин, въпреки че много й се искаше вместо това да имаше как след изморителното пътуване да изпие чаша чай.

Лицето й веднага просветна.

— Довечера ще гледаме балета в театър „Седлърс Уелс“, а утре ще отпразнуваме рождения ден на моята невероятна леля Джейн с „Дукесата на Малфи“. Участва Гилгуд. В петък на всяка цена трябва да видиш „Те ходеха без крака“, преведена от руски — може би най-значителната пиеса през последните двадесет години. Поставена е в малкия театър „Уитмър“.

Гуенда благодари за тази тяхна грижа към нея. В края на краищата, когато Джайлс дойде, щяха да ходят заедно на леки мюзикъли и други подобни. Тя малко се притесни при мисълта за „Те ходеха без крака“, но реши, че може и да й хареса. Само че лошото на „най-значителните“ пиеси беше, че обикновено не й харесваха.

— Ще се влюбиш в леля ми Джейн — каза Реймънд.

— Тя е, не мога да я опиша по друг начин, късче история. Викторианка до мозъка на костите си. Краката на всичките й тоалетни масички са обвити с кретон. Живее в едно село, в което никога не се случва нищо. Точно като в застояло езеро.

— Веднъж там все пак се случи нещо — отбеляза жена му суховато.

— Най-обикновена любовна драма. Съвсем елементарна. Нищо завързано.

— Все пак, навремето тя ти се стори ужасно забавна — припомни му Джоун и леко му намигна.

— Така е. Понякога наистина се забавлявам, когато се занимавам с неправдите на село — каза Реймънд с достойнство.

— Както и да е, леля Джейн доста се отличи при онова убийство.

— О, тя не е никак глупава. Обожава проблемите.

— Проблемите? — попита Гуенда, без да разбира, за какво става дума.

Реймънд махна с ръка.

— Всякакви проблеми. Защо жената на бакалина отишла на църква с чадър, когато времето е хубаво. Защо буркан мариновани скариди е попаднал там, където е бил намерен. Какво е станало с расото на викария. Всичко това е храна за въображението й. Така че, ако имаш някакъв проблем, можеш да го споделиш с нея, Гуенда. Тя ще го разреши.

Той се засмя, Гуенда също, но не съвсем от сърце.

Представиха я на леля Джейн, или мис Марпъл, на следващия ден. Тя беше привлекателна възрастна жена, висока и слаба, с розови бузи и сини очи, която се държеше много приятно и малко припряно. В сините й очи често се появяваше пламъче.

След ранната вечеря, на която пиха за здравето на леля Джейн, всички отидоха до Кралския театър. С тях дойдоха още двама мъже — възрастен художник и млад адвокат. Възрастният художник се посвети на Гуенда, а адвокатът разпредели вниманието си между Джоун и мис Марпъл, чиито забележки изглежда го забавляваха много. В театъра обаче това положение се промени. Гуенда седна в средата на реда, между Реймънд и адвоката.

Светлините угаснаха и пиесата започна.

Играта беше превъзходна и Гуенда й се наслаждаваше. Наистина не беше гледала много първокласни театрални постановки.

Пиесата беше към своя край. Дойде кулминацията, онзи момент на върховен ужас. Гласът на актьора долетя от сцената, пропит с трагичността на един объркан и извратен ум:

— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада…

Гуенда изпищя.

Тя скочи от мястото си, проби си като обезумяла път между редовете докато не се измъкна в прохода между седалките, после побегна през фоайето и излезе навън. Дори и тогава не спря, а продължи тичешком нататък по улицата.

Едва когато стигна до „Пикадили“ 5 5 Площад в Лондон. — Бел. пр. , тя видя свободно такси, спря го и даде адреса в Челси. С разтреперани пръсти извади пари, плати на шофьора и се качи по стълбите. Прислужникът, който й отвори, я изгледа изненадано.