Агата Кристи - Стаена смърт

Гуенда беше изненадана. „Не е ли странно — помисли си тя, — сякаш винаги съм чувствала, че там има врата“. Спомни си увереността, с която се запъти към мястото днес по обяд. И споменът я накара да потрепери от притеснение. Беше доста странно. Като си помислиш само… Откъде беше толкова сигурна, че точно там има врата? На стената нямаше и следа от нея. Как й беше хрумнало… или може би знаеше, че е имало? Разбира се, беше логично да има, но защо пък винаги се беше насочвала към едно и също място? Вратата би могла да бъде навсякъде по стената, тогава защо, когато се замислеше за нещо друго, тя винаги отиваше до мястото, където наистина е била?

„Надявам се — помисли си Гуенда, — че не съм ясновидка или нещо подобно…“

Тя никога не се беше занимавала със свръхестествени явления. Не беше такъв човек. Или пък беше? Стъпалата от терасата към градината. Дали по някакъв начин не знаеше, че вече са били там, когато настояваше да бъдат направени отново на същото място?

„Може би пък имам такива заложби — помисли си тя притеснено. — Или, може би има нещо в самата къща?“

Защо онзи ден беше попитала мисиз Хенгрейв дали в къщата има призраци?

Нямаше! Това беше една чудесна къща! Нищо не би могло да й има! А и мисиз Хенгрейв беше толкова изненадана от въпроса й…

Нямаше ли някаква прикритост и враждебност в поведението й?

„Боже мой — помисли си Гуенда, — започвам да фантазирам.“

Тя отново се съсредоточи върху разговора с Тейлър.

— Има и още нещо — каза му тя. — Един от шкафовете в стаята ми горе не може да се отвори. Моля поправете го.

Тейлър се качи с нея и разгледа вратата.

— Боядисван е отгоре няколко пъти — каза той. — Ще го отворим утре, ако нямате нищо против.

Гуенда се съгласи и Тейлър си отиде.

Тази вечер тя се почувства много нервна и възбудена. Седеше във всекидневната и се мъчеше да чете, но се вслушваше във всяко поскърцване на мебелите. Веднъж или два пъти погледна назад през рамо и потрепери. Повтори си няколко пъти, че няма нищо особено в случките с вратата и пътеката. Че са просто съвпадения. Или че са резултат на най-обикновен здрав разум.

Без да го признае пред себе си, изпитваше страх да отиде и да си легне. Когато най-накрая стана, изгаси осветлението и излезе в антрето, усети, че я обзема ужас и се бои да тръгне нагоре по стълбата. Тя се качи почти тичешком, премина по коридорчето и влезе в стаята си. След това страховете й изведнъж изчезнаха. Огледа се наоколо с обич. Тук се чувстваше в безопасност. В безопасност и щастлива. („В безопасност от какво, идиотка такава“ — каза си тя.) Погледна проснатата върху леглото си нощница и чехлите отдолу.

„Гуенда, сякаш наистина си шестгодишна! Трябва да имаш пухкави чехли със зайци по тях.“

Тя легна с чувство на облекчение и скоро заспа.

На следващата сутрин трябваше да се погрижи за няколко неща в града. Върна се към обяд.

— Шкафът в стаята ви е отворен, мисиз Рийд — каза мисиз Кокър, когато й донесе изпържената хрупкава писия, картофеното пюре и морковите със сметана.

— А, добре — отвърна Гуенда.

Беше гладна и се нахрани с апетит. След като изпи кафето си във всекидневната, тя се качи горе в стаята си. Прекоси я и отвори шкафа в ъгъла.

След това нададе слаб писък и се вгледа втренчено.

Вътре в шкафа бяха останали старите тапети на стаята, които сега навсякъде другаде бяха заменени с жълтеникавата боя. Това бяха весели тапети на цветя — малки букетчета от алени макове и синя метличина…

Гуенда остана загледана в тях дълго, после разтреперана отиде до леглото и седна.

Намираше се в къща, в която никога досега не беше влизала, в страна, в която никога не беше идвала, и само преди два дни си беше представяла какви тапети ще потърси за тази стая. А те се оказаха абсолютно същите като тези в шкафа, тези, които някога са покривали целите стени.

Главата й се замая от безумни догадки. Дън, „Експеримент с времето“ — да виждаш напред, вместо назад…

Можеше да си обясни някак вратата и стъпалата към градината — но тук и дума не можеше да става за съвпадение. Не можеш да си представяш толкова ясно едни тапети и след това да се окаже, че някога са били съвсем същите… Не, трябваше да има някакво обяснение, което й убягваше и… да, плашеше я. Много често й се струваше, че вижда назад, в миналото на къщата, а не напред, в бъдещето й. И всеки момент очакваше да се появи нещо друго — нещо, което не искаше да вижда… Къщата я плашеше… Но дали всъщност къщата беше виновна? Не беше ли тя самата? Не искаше да е от хората, които виждат разни неща…