Агата Кристи - Стаена смърт

— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада.

— Изведнъж се върнах там… бях на стълбите и гледах надолу през парапета към антрето… тя лежеше отпусната… умряла. Косата й беше руса, а лицето й… цялото посиняло! Беше мъртва, удушена и някой каза същите тези думи, със същия ужасяващ гърлен глас… видях ръцете му… сиви, сбръчкани… не бяха ръце… маймунски лапи… Беше ужасно, казвам ви. Тя беше мъртва…

Мис Марпъл попита тихо:

— Коя беше тя?

Гуенда отговори бързо, без да се замисля:

— Хелън…

За миг Гуенда се вгледа в мис Марпъл, после махна кичур коса от челото си.

— Защо казах това? — попита тя. — Защо казах „Хелън“? Не познавам никаква Хелън!

Тя отпусна отчаяно ръце.

— Ето, нали ви казах, аз съм луда! Въобразявам си разни работи! Продължават да ми се привиждат неща, които не съществуват! Най-напред само тапетите, а сега и мъртъвци! Значи състоянието ми се влошава!

— О, не прави прибързани заключения, скъпа…

— Или нещо не е наред с тази къща. Има призраци, или е омагьосана… виждам неща, които са се случили в нея… или ще се случат, което е още по-лошо… Може би жена на име Хелън ще бъде убита… там… Само че, ако къщата наистина е омагьосана, не разбирам защо ще ми се привиждат тези ужаси, когато съм толкова далеч. Наистина си мисля, че нещо става с мен. По-добре да отида на лекар и то веднага, още тази сутрин!

— Гуенда, мила, винаги можеш да направиш това след като опиташ всичко друго, но ако питаш мен, най-добре е първо да се потърсят най-простите и обикновени обяснения. Нека да уточним фактите. Разтревожили са те три конкретни събития. Една пътека към градината, върху която са били засадени храсти, но ти си чувствала, че е била там, една зазидана врата и едни тапети, които си си представяла с най-малките подробности, без въобще да си ги виждала. Така ли е?

— Да.

— Е, най-простото обяснение би било, че всъщност си ги виждала.

— В някакъв друг живот, това ли искате да кажете?

— Не, не скъпа. Имам предвид този живот. Искам да кажа, че може би си ги спомняш.

— Но аз дойдох в Англия за първи път преди един месец, мис Марпъл!

— Сигурна ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурна! През цялото време съм живяла недалеч от Крайстчърч, Нова Зеландия!

— Там ли си родена?

— Не, в Индия. Баща ми е бил офицер в армията. Майка ми умряла две години след раждането и баща ми ме е изпратил при нейните роднини в Нова Зеландия, за да ме отгледат. Самият той е умрял няколко години по-късно.

— Спомняш ли си пътуването от Индия до Нова Зеландия?

— Не. Спомням си много бегло някакъв кораб. Един кръгъл прозорец, илюминатор предполагам. И мъж с бяла униформа, червендалесто лице и сини очи. На брадичката му имаше някакъв белег. Той ме подхвърляше във въздуха и си спомням, че наполовина се страхувах, а наполовина ми харесваше. Но всичко е много разпокъсано.

— Спомняш ли си някаква дойка, бавачка?

— Не бавачка. Беше Нани. Спомням си Нани, защото тя беше при мен до по-късно, докато станах петгодишна. Изрязваше ми патета от хартия. Да, и тя беше с мен на кораба. Караше ми се, когато плачех, защото капитанът ме целуваше и никак не ми харесваше брадата му.

— Скъпа, това е много интересно, защото всъщност ти смесваш две различни пътувания. В едното капитанът е бил с червендалесто лице и белег, а в другото е имал брада.

— Да — съгласи се Гуенда, — може би е така.

— Мисля си, че е възможно след смъртта на майка ти, баща ти да те е довел най-напред в Англия и да си живяла с него в „Хилсайд“. Ти ми каза, спомни си, че в къщата си се чувствала като у дома си още от мига, в който си влязла. И стаята, която си избрала, може да е била някогашната ти детска стая…

— Наистина е била детска стая. На прозорците има решетки.

— Виждаш ли? И тези весели тапети с макове и метличина. Децата си спомнят такива неща много добре. Аз самата никога няма да забравя бледоморавите ириси в моята детска стая, а струва ми се, смениха тези тапети, когато бях някъде на около три години.

— И затова ли веднага си помислих за шкафовете с играчки и за кукленската къща?

— Да, а също и ваната с махагон отстрани. Ти ми каза, че още като си я видяла, си си помислила за ябълки, книжни платноходки и плуващи патета.

— Наистина — каза Гуенда замислено, — сякаш предварително знаех кое къде е: и кухнята, и шкафът за бельо. И винаги ми се струваше, че между всекидневната и трапезарията има врата. Но нима е възможно да дойда в Англия и да попадна точно на къщата, в която съм живяла? При това толкова отдавна?