Агата Кристи - Смъртта на мистър Морли

Очите й, неспокойни и уплашени, се вгледаха с надежда в Еркюл Поаро. Той вложи в гласа си цялата убедителност, на която бе способен.

— Можете да бъдете сигурна, че сте постъпили напълно правилно, като ми разказахте това, Агнес, — каза той.

— Ох, да ви призная, сър, голяма тежест ми падна от сърцето. Разбирате ли, постоянно си повтарях, че може би е трябвало да го кажа. Но пък, нали разбирате, страхувах се да не се забъркам с полицията и какво ще каже майка ми. Тя винаги е била толкова взискателна към всички нас, че…

— Да, да — бързо каза Еркюл Поаро.

Поаро се отби в Скотланд Ярд и попита за Джап. Когато го въведоха в стаята на старши инспектора, той каза:

— Искам да видя Картър.

Джап го прониза с бърз, кос поглед.

— Каква е новата ви грандиозна идея?

— Нима имате нещо против?

Джап сви рамене и каза:

— О, нямам никакви възражения. Няма смисъл. Кой е любимец на Министъра на вътрешните работи? Вие. Кой държи в малкото си джобче половината правителство? Вие. Нали потулвате скандалите им.

Мисълта на Поаро за миг отхвръкна към този случай, който бе назовал Случая на Авгиевите обори. Не без самодоволство той промърмори:

— Да, но не беше ли гениално? Трябва да го признаете. Добре измислено, така да се каже.

— Никой друг, освен вас не би дори помислил за такова нещо! Понякога ми се струва, Поаро, че нямате никакви скрупули!

Лицето на Поаро внезапно стана сериозно. Той каза:

— Това не е вярно.

— Е, хайде, стига Поаро, нямах предвид това. Но понякога сте толкова доволен от проклетата си гениалност.

Защо ви е притрябвал Картър? За да го попитате дали наистина е убил Морли ли?

За изненада на Джап Поаро изразително кимна с глава.

— Да, приятелю, именно това е причината.

— И сигурно си мислите, че ще си признае, ако го е направил?

Джап се изсмя, докато изговаряше тези думи. Но Еркюл Поаро остана сериозен. Той продума:

— Да, може и да си признае.

Джап го погледна с любопитство и каза:

— Вижте, познавам ви доста отдавна. Поне от двадесетина години, но все още не мога да отгатна какво целите. Знам, че сте си наумили нещо за младия Франк Картър. Поради една или друга причина не ви се иска той да е виновен…

Еркюл Поаро енергично поклати глава.

— Не, тук грешите. Тъкмо напротив…

— Помислих си, че може би е заради онази негова русокоса красавица. В някои отношения вие сте сантиментален стар бухал.

Поаро веднага се възмути:

— Кой, аз ли съм сантиментален? Това е английски недостатък! В Англия проливат сълзи за какво ли не — за млада любима, за умираща майка, за верни синове. А аз съм логичен. И ако Франк Картър е убиец, то аз със сигурност не съм толкова сантиментален, че да искам да го свържа в брак с красиво, но глуповато момиче, което, ако бъде обесен, ще го забрави за година-две и ще си намери някой друг.

— Но тогава защо не искате да повярвате, че е виновен?

— Аз искам да повярвам, че е виновен.

— Сигурно искате да кажете, че сте се добрали до нещо, което, повече или по-малко, категорично доказва неговата невинност? Но защо го криете? Трябва да играете честно с нас, Поаро.

— Аз играя честно с вас. След малко ще ви дам името и адреса на една свидетелка, която ще бъде безценна за вас при обвинението. Нейните показания ще забият последния гвоздей срещу него.

— Но защо тогава… О, вие съвсем ме объркахте. Защо толкова настоявате да се срещнете с него?

— За да удовлетворя себе си — отвърна Еркюл Поаро.

И повече не пророни нито дума.

Франк Картър, изнурен, блед, с доста поотслабнала агресивност, погледна своя неочакван посетител с нескрита неприязън.

— Значи това сте вие, проклетият малък чужденец! Какво искате?

— Искам да ви вида и поговоря с вас.

— Ето на, виждате ме. Но няма да говоря. Само в присъствието на адвоката ми. Така трябва, нали? Не можете да се противопоставите на това. Имам право на адвокат, който да присъства на всяка моя дума.

— Несъмнено имате право. Можете да ги накарате да го доведат, но предпочитам да не го правите.

— Не се и съмнявам. Смятате да ме подмамите да направя разни уличаващи самопризнания, а?

— Не забравяйте, че сме съвсем сами.

— Това е малко необичайно, нали? Без съмнение полицаите, вашите другари, ни подслушват.

— Грешите. Това е личен разговор между вас и мен.

Франк Картър се изсмя. Изглеждаше коварен и противен. Каза:

— Я стига глупости! Няма да ме изработите с този стар трик.