Агата Кристи - Смъртта на мистър Морли

Срещата с Агнес Флетчър се състоя в Хартфърд, в една малко запусната чайна, защото Агнес настояваше да не говори под критичния поглед на мис Морли.

През първия четвърт час Поаро трябваше да чуе колко взискателна била майката на Агнес. И как баща й, въпреки че притежавал заведение, в което била разрешена продажбата на спиртни напитки, никога нямал търкания с полицията, часът за затваряне се съблюдавал до секундата и че родителите на Агнес наистина били уважавани и обичани в Литъл Дарлингъм, Глостършир, и нито едно от шестте деца (две умрели в младенческа възраст) никога не причинило на родителите си и най-малкото раздразнение. И че ако сега Агнес се забъркала с полицията, това вероятно щяло да убие мама и татко, защото, както вече бе казала, те винаги са живели почтено и никога не са имали никакви проблеми с полицията.

След като това на няколко пъти бе повторено отначало докрай с незначителни украшения, Агнес се приближи още малко до темата на разговора.

— Не бих искала да казвам нищо на мис Морли, сър, защото, разбирате ли, тя може би ще каже, че е трябвало да кажа нещо преди, но ние го обсъдихме с готвачката и решихме, че не ни влиза в работата, защото бяхме прочели черно на бяло във вестника как господарят е сбъркал с онова лекарство, което е дал и че сигурно сам се е застрелял, и че пистолетът е бил в ръката му и така нататък, тъй че всичко беше съвсем ясно, нали така, сър?

— Кога променихте решението си? — чрез този насърчаващ, но не твърде директен въпрос Поаро се надяваше да се добере малко по-близо до обещаното откровение.

Алис отговори точно:

— Когато видях във вестника за Франк Картър, приятеля на мис Невил. Като прочетох, че е щял да убие онзи джентълмен, там, където е бил градинар, тогава си помислих, че може да се окаже чалнат в главата, защото знам, че има хора, с които става така — мислят си, че ги преследват или нещо подобно и че са обградени от врагове и накрая става опасно да стоят вкъщи и се налага да ги закарат в лудница. И си помислих, че може би Франк Картър е такъв, защото си спомних, че имаше навика да се кара с мистър Морли и да разправя, че мистър Морли е против него и че се опитва да го раздели с мис Невил, но, разбира се, тя не искала да чуе нито дума против него и с право, мислехме си с Ема, защото не може да се отрече, че мистър Картър беше хубавец и истински джентълмен. Но, разбира се, никоя от нас не мислеше, че той наистина ще стори нещо на мистър Морли. Просто решихме, че това е малко странно, ако добре ме разбирате.

Поаро търпеливо каза:

— Кое беше странно?

— Това беше същата сутрин, сър, сутринта, когато мистър Морли се самоуби. Чудех се дали не ще мога да изтичам долу и да взема пощата. Пощаджията беше дошъл, но Алфред не беше донесъл писмата, защото го вършеше само ако има нещо за мис Морли или мистър Морли, но ако е само за Ема и мен, не си правеше труда да ги донесе, докато не дойде време за обяд. Така че излязох на площадката и погледнах надолу по стълбите. Мис Морли не обичаше да слизаме във вестибюла, особено в работно време, но си мислех, че като видя Алфред да качва някой пациент при господаря, ще го извикам, когато се връща.

Агнес се задъха, пое дълбоко въздух и продължи:

— И тогава го видях — имам предвид Франк Картър. Беше изкачил стълбите наполовина — имам предвид нашите стълби, над етажа на господаря. Стоеше там в очакване и гледаше надолу… и тогава си помислих, че в това има нещо странно. Той сякаш слушаше много внимателно, ако добре ме разбирате.

— По кое време беше това?

— Трябва да е било към дванадесет и половина, сър. И тъкмо си помислих: „Ето го сега тук Франк Картър и сигурно много ще се разочарова като научи, че мис Невил отсъства, и тъкмо се чудех дали да не изтичам долу и да му кажа, защото онова теле Алфред изглежда беше забравило, иначе, мислех си, той не би я чакал. И докато се колебаех, мистър Картър изглежда реши нещо и се спусна по стълбите много бързо и тръгна по коридора към кабинета на господаря, а аз си помислих, че това няма да се хареса на господаря и се зачудих дали няма да стане някоя разправия, но точно тогава Ема ме извика и ме попита какво правя там; и аз се качих обратно, а после чух, че господарят се е застрелял и, разбира се, това беше толкова ужасно, че тутакси всичко изскочи от главата ми. Но след това, когато онзи инспектор от полицията си тръгна, аз казах на Ема, че не съм казала нищо за това дето мистър Картър е бил при господаря тази сутрин, а тя ме попита дали наистина е бил. Казах й, а тя ми каза, че може би е трябвало да кажа, но аз реших, че все пак е добре да изчакам малко и тя се съгласи, защото не искахме да вкарваме Франк Картър в беда. И после, когато дойде следствието и стана ясно, че господарят е сгрешил с някакво лекарство и наистина се е изплашил и се е самоубил, беше напълно правдоподобно — и значи, разбира се, нямаше нужда да казвам нищо. Но като прочетох онова във вестника преди два дни, веднага си казах: «Ако той е от онези луди, които си мислят, че ги преследват, и стреля по хората наоколо, ами тогава като нищо той да е убил господаря!»“