Агата Кристи - Смъртта на мистър Морли

— Не мога да си спомня. Всичко си беше нормално.

— Нямаше ли някакви непознати в къщата?

— Не, сър.

— Дори измежду пациентите?

— Не разбрах, че питате и за тях. Не е идвал никой, дето не е имал час, ако това имате предвид — всички са записани в дневника.

Джап кимна. Поаро попита:

— Възможно ли е някой да е влязъл отвън?

— Не може. Нали трябва да има ключ.

— Но да излезеш от къщата е съвсем лесно?

— А, да, само натискаш дръжката, излизаш и дръпваш вратата зад себе си. Мнозина го правят, както вече ви казах. Често слизат по стълбите, нали разбирате, докато аз качвам следващия с асансьора.

— Ясно. А сега ни разкажи просто кой дойде първи тази сутрин и тъй нататък. Описвай ги, ако не можеш да си спомниш имената им.

Алфред се замисли за минута. После каза:

— Една дама с малко момиченце за мистър Райли и една мисис Соуп или някакво си такова име за мистър Морли.

Поаро рече:

— Съвсем правилно. Продължавай.

— После една друга възрастна дама, доста натруфена — дойде с „Даймлер“. След като тя си замина, пристигна един военен, и точно след него дойдохте вие — той кимна към Поаро.

— Така.

— После дойде американецът…

Джап рязко каза:

— Американец ли?

— Да, сър. Един младичък. Беше истински американец — личеше му по гласа. Той доста подрани. Трябваше да дойде след единадесет и половина, а отгоре на всичко той пак не го спази.

Джап остро рече:

— Това пък какво означава?

— Нямаше го. Слязох за него, когато мистър Райли позвъни в единадесет и половина — беше малко по-късно, в интерес на истината — а него го нямаше. Сигурно се е паникьосал и е избягал. — Той компетентно допълни: — Случва се понякога.

Поаро каза:

— Значи той трябва да е излязъл малко след мен?

— Точно така, сър. Вие излязохте, след като бях качил един тежкар, който дойде с „Ролс“. Страхотна кола — мистър Блънт. После слязох да ви изпратя и въведох една дама. Мис Сам Бери Си или нещо подобно. И после аз… хм, ако трябва да призная, само отскочих до кухнята, за да си взема закуската, и докато бях там, звънецът звънна — звънецът на мистър Райли — и аз отидох и, както ви казах, американският господин се беше изнизал. Качих се и докладвах на мистър Райли и той малко го наруга, както прави обикновено.

Поаро каза:

— Продължавай.

— Чакайте да видя какво стана после. А, да, после позвъня звънецът на мистър Морли за тази мис Си, а тежкарят си излезе, докато качвах мис Еди-коя Си в асансьора. После пак слязох долу и дойдоха двама джентълмени — един нисък човек със смешен, писклив глас, не мога да си спомня името му. Той беше за мистър Райли. И един дебел чужденец за мистър Морли. Мис Си не се бави дълго — не повече от петнадесет минути. Изпроводих я, а после качих господина чужденец. Вече бях завел другия господин при мистър Райли веднага щом пристигна.

— И не си видял мистър Амбериотис, чужденеца, да излиза?

— Не сър, не го видях. Сигурно си е тръгнал сам. Не видях никой от тези двамата господа.

— Къде беше от дванадесет нататък?

— Винаги седя в асансьора, докато чакам да се звънне на вратата или на един от двата звънеца.

Поаро каза:

— И вероятно си чел?

Алфред отново се изчерви.

— В това няма нищо лошо, сър. Не е като да правя нещо друго.

— Съвсем вярно. Какво четеше?

— „ Смърт в дванадесет без четвърт “, сър. Американски детективски роман. Страхотен е, сър, наистина! Там постоянно се гърмят.

Поаро едва забележимо се усмихна. Сетне каза:

— От мястото, където седиш, можеш ли да чуеш входната врата?

— Имате предвид ако някой излиза ли? Струва ми се, че не, сър. Искам да кажа, не би трябвало да забележа! Разбирате ли, асансьорът е чак в дъното на коридора и малко зад ъгъла. Входният звънец и звънците от кабинетите са точно отзад. Тях не можеш да пропуснеш.

Поаро кимна, а Джап попита:

— Какво стана после?

Алфред сви вежди във върховно усилие на паметта.

— Само последната дама, мис Шърти. Очаквах да звънне звънецът на мистър Морли, но той не звънваше и към един часа дамата, която чакаше, стана много нервна.

— Не ти ли дойде наум да се качиш и да провериш дали мистър Морли не е готов?

Алфред решително поклати глава.

— Съвсем не, сър. Не бих и помислил за такова нещо. Защото смятах, че последният господин е все още горе. Трябваше да изчакам звънеца. Разбира се, ако знаех, че мистър Морли се е гръмнал…

Алфред поклати глава с мрачна наслада.

Поаро запита:

— Кога обикновено звънеше звънецът — преди да слезе пациентът или след това?