Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Все едно, в онзи ден двамата с господаря ми се върнахме в Тауър изпотени и прашни. Вече почти бяхме преминали през Лъвската порта, когато някаква жена излезе от сенките и ме хвана за ръката.

— Мистрес Ъндършафт! — възкликнах радостно аз, въпреки че всъщност не изпитвах никакво удоволствие от срещата ни — след като бях видял великолепната Миранда, вдовицата на палача ми се стори като свещ, поставена до слънцето.

— Мастър Шалот — прошепна тя, — мастър Даунби, трябва да ви покажа нещо — вдовицата страхливо се огледа наоколо. — Чух за смъртта на Хорхаунд — продължи тя припряно. — Трябва да говоря с вас. Искам да ви се отплатя за добрината.

И така, ние отново прекосихме подвижния мост, след което мистрес Ъндършафт ни поведе надолу към реката. Аз се озърнах, но като изключим рибарите, които седяха на кея и кърпеха мрежите си, и един стар просяк, който буташе ръчна количка, пълна с недозрели ябълки, не видях никого другиго.

— Хайде да се поразходим — предложи Бенджамин. — Ще се престорим, че сме излезли да подишаме чист въздух и да се насладим на следобедното слънце.

Вдовицата се съгласи, но преди да тръгнем, пъхна в ръката на господаря ми едно парче пергамент.

— Разрових се сред нещата на съпруга ми, търсейки нещо, което може да ви е от полза.

Бенджамин разгъна документа, разгледа го, а после ми го подаде. Парчето пергамент беше не повече от педя на педя голямо, пожълтяло и мръсно, а следите от мастило отгоре му бяха доста избледнели. На него беше начертана груба скица на Тауър, а под нея — драскулка във формата на буквата „Т“ с кръстче на мястото, където двете линии се срещаха. До драскулката пък беше поставена грамадна въпросителна.

— Какво значи това? — обърна се вдовицата към Бенджамин.

— Не знам, мистрес.

— Нито пък аз — рекох и напъхах парчето пергамент в кесията си. — Защо изобщо мислиш, че е важно?

— Ами първоначално не мислех — отвърна мистрес Ъндършафт, продължавайки да се оглежда страхливо наоколо, сякаш се опасяваше, че някой я наблюдава. — Даже се канех да го хвърля в огъня. В крайна сметка, Андрю често правеше скици на дърворезбите и мебелите, които изработваше. После обаче си спомних деня след празненството по случай рождения ден на краля. Съпругът ми седеше в градината, но вместо да се наслаждава на цветята, което беше едно от любимите му занимания, той се взираше в това парче пергамент, сякаш вътре се съдържаше някаква невероятна тайна. Когато го попитах какво означава чертежът, Андрю поклати глава и ми отвърна, че е по-добре да не знам. Спомням си, че до края на онзи ден остана затворен в себе си — вдовицата замълча.

— Е, господа, това е всичко, което мога да ви кажа — добави тя и преди да успеем да я спрем, тръгна обратно по кея.

И така, двамата с Бенджамин се настанихме на един малък затревен бряг над реката, след което аз извадих парчето пергамент и внимателно се взрях в него.

— Това отгоре е скица на Тауър — заявих, — но в нея няма нищо странно — аз приближих парчето пергамент към господаря ми, за да може и той да го огледа по-добре. — Това отдолу пък прилича на буквата „Т“.

— А какво ли означават тези? — Бенджамин посочи към вертикалната линия на Т-то, от чиято дясна страна имаше множество малки чертички.

— Не знам — рекох. — Но пък знам, че Ъндършафт им е отделил много време. Може би тъкмо той е бил палачът, който е видял нещо онази вечер.

Господарят ми легна по гръб на тревата и се взря в пухкавите облаци.

— Това е то раят, Роджър — промърмори той. — Денят е топъл, пчелите жужат. Реката е спокойна, небето — синьо… А аз току-що срещнах най-красивата жена на света — той седна и потри лице. — Във всеки рай обаче има и по една змия — Бенджамин се наведе към мен и потупа парчето пергамент в ръцете ми. — Ние пък си имаме работа със самия дявол. Разбира се, съгласен съм, че по време на онова празненство се е случило нещо, но нека не забравяме, че то не се е състояло в самия Тауър, а в кралските покои — именно там се крие загадката. Сега обаче е време да тръгваме — той се изправи на крака. — Хайде! Утре ни чака тежък ден.

И така, двамата с господаря ми се върнахме в Тауър, изпросихме си малко сушен бекон, хляб и вино от кухнята и седнахме в двора да се нахраним. Бенджамин все още беше завладян от мисълта за Миранда и само от време на време се връщаше към проблемите, които стояха пред нас. В един момент компанията му ми дотегна и аз го оставих да се прибере в покоите ни сам. После тръгнах да се шляя наоколо като някой нещастно влюбен момък, но тъй като не бях забравил за скорошното нападение над безценната си личност, се постарах да не излизам от полезрението на стражите. Накрая, след като повисях известно време с група войници и си пийнах малко от долнопробния им ейл, аз се заклатушках обратно към стаята, която споделяхме с господаря ми. Заварих Бенджамин дълбоко заспал, така че — в блажено неведение за ужасите, които щяха да се случат същата нощ — побързах да последвам примера му.