Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Да не би да мислите — обади се Уърмуд, — че зад смъртта на другарите ни стои Робърт Сакър?

— Възможно е — отвърна Бенджамин.

— Но нали казахте, че убийствата са свързани с писмата до краля? — отбеляза Малоу.

Господарят ми ме погледна и поклати глава.

— Така смятаме, да, но не разполагаме с никакви доказателства — рече той.

— Можеш ли да ми опишеш този Робърт Сакър? — обърнах се аз към Малоу.

Той поклати глава.

— Не, сър. Трябва да попиташ помощник-шерифа Пелтър.

Аз огледах палачите.

— Имате ли да добавите още нещо?

— Казахме ви предостатъчно — отвърна Малоу, а после се наведе към мен и ме смушка с тлъстия си показалец в гърдите. — Между другото, разговаряхме със сър Едуард Кембъл — продължи главният палач — и той ни каза, че са ви изпратили в Лондон, за да сложите край на цялата тази история. Вие обаче очевидно не се справяте — той посочи към помощниците си. — Ние все още получаваме заплахи, а онези писма продължават да пристигат — гласът му се сниши до шепот. — Внимавай, мастър Шалот, че иначе може да си уредим една малко по-различна среща.

Аз тутакси скочих на крака, изригвайки стола си встрани, и посегнах към камата, затъкната в колана ми. В този момент Бенджамин се намеси. Той стана от мястото си, поблагодари на Малоу и помощниците му, а после ме хвана за ръкава и ме изведе от кръчмата.

— Защо ми попречи, господарю? Така хубавичко щях да го почеша с камата си!

Бенджамин спря.

— И докъде щеше да ни доведе това? Доникъде, ето докъде! Много добре разбирам страха ти, Роджър. Аз също си давам сметка, че кралят няма да забрави за нас — господарят ми ме издърпа в едно ъгълче на тясната и мрачна уличка, озъртайки се, за да се увери, че никой не ни преследва. — Ако видим, че нещата се развиват зле — прошепна той, — обещавам да последвам съвета ти. Имам малко пари при един лондонски златар, така че ако се наложи да избягаме в чужбина, ще ги вземем и ще го сторим. Това обаче ще стане по моя начин и когато аз реша, ясно ли е?

Аз кимнах.

— И какво ще правим сега? — попитах отчаяно.

— Ще отидем да си поговорим с Пелтър.

Двамата с Бенджамин се запътихме към къщата на помощник-шерифа, която се намираше близо до общината. Надявайки се, че собственикът й си е вкъщи, господарят ми потропа по вратата на тясната постройка, която изглеждаше като притисната между сградите от двете й страни. Имотът не беше никак добре поддържан — капаците на прозорците бяха прашни и надупчени, гредите — напукани, а предната врата висеше доста накриво. Бенджамин потропа още веднъж. Най-после отвътре се чу шум от стъпки и в следващия момент на прага застана млада жена.

Каква красавица! Нищо чудно, че след толкова години все още си я спомням съвсем ясно. Но как да ви я опиша?! Тя беше около седемнайсет-осемнайсет годишна, висока и стройна. Красивите й кафяви очи бяха направо огромни, лицето й беше като на ангел, косите й бяха тъмнозлатисти, а кожата й блестеше. Двамата с Бенджамин просто стояхме пред нея като ученици, без да можем да откъснем поглед от високите й скули, идеално оформения нос и сладките й устни. Девойката се взираше хладно в нас, но ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да забележи веселите искрици в очите й.

— Добро утро, господа — гласът й беше невероятно нежен. — Добро утро, господа — повтори хубавицата, а после през очите й премина сянка на уплаха и тя понечи да затвори вратата.

— Извинявай — заекна Бенджамин. — Трябва да се видим с помощник-шерифа Пелтър.

Веселите искрици се завърнаха в красивите очи на девойката.

— Аз съм дъщеря му — рече тя. — Миранда.

— Идваме от Тауър — обясни господарят ми.

Миранда се усмихна и в този миг — макар да беше облечена в проста синя рокля, която дори не й беше по мярка, а якичката й да бе виждала и по-добри дни — цялото й същество така засия, че за малко да ни ослепи. После девойката ни направи знак да я последваме и ни въведе в къщата. През цялото време очите й останаха приковани в Бенджамин, което — за изненада — ме накара да изтръпна от ревност. (Сега да не си помислите, че господарят ми е бил някой красавец. Не, не, Бенджамин беше висок и несръчен, а черната му коса все стърчеше в някаква неочаквана посока, но очите му бяха изпълнени с такава доброта и невинност, че жените го намираха за абсолютно неустоим. Колкото до мен — е, знаете си го стария Шалот! Аз бях негодник до мозъка на костите си и си падах по леките момичета, така че реакцията ми спрямо Миранда напълно ме озадачи. Ех, Миранда! Между друго този ангел все още е жив, представяте ли си? Е, не в материалния свят, но ако прочетете „Бурята“ на Шекспир, ще я откриете при стария Просперо!)