Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Както и да е, през онзи летен ден преди толкова много години Миранда ни преведе през един прашен коридор и ни покани в някакъв малък кабинет в задната част на къщата. Когато влязохме, мъжът, който седеше зад писалището под прозореца, стана от мястото си. Той беше облечен в униформа на служител на закона, а на врата му висеше верижка, съответстваща на поста му. Четвъртитото му лице и ясните му очи категорично свидетелстваха за силата и почтеността му. Мъжът ни стисна ръцете, а после помоли Миранда да ни настани и да ни поднесе нещо за хапване и пийване. Накрая обърна стола си към нас и седна, бърчейки лице, явно щадейки гърба си.

— Добре ли си, сър? — попита Бенджамин.

— Нападнаха ме — отвърна Пелтър. — Преди около две седмици в района на Уайтфрайърс. Раната е повърхността, но въпреки това ме боли. Е? — попита той, а после замълча, тъй като в този момент Миранда се върна в кабинета с три чаши ейл, наредени на поднос.

Девойката ни сервира умело чашите, усмихвайки се на баща си, но усмивката й определено се разшири, докато подаваше чашата на Бенджамин. Аз пък бях удостоен с един срамежлив поглед изпод клепачи. После Миранда седна на едно столче до баща си и (о, Боже, спаси ме от мъките на ревността!) продължи да изучава господаря ми. Бенджамин също изглеждаше разсеян.

— За твое здраве, мастър Даунби! — Пелтър се наведе напред и чукна чашата си в тази на господаря ми. — Е, вие очевидно знаете кой съм и къде живея. Известно ви е дори, че имам болки в гърба — той се усмихна. — Освен това се запознахте с прелестната ми дъщеря, светлината на живота ми, но още не сте ми казали защо сте тук.

— Робърт Сакър — заяви Бенджамин, без да се церемони.

Помощник-шерифът простена и с мъка се облегна в стола си.

— Милостиви Боже! — прошепна той. — Сакър е виновен за всичко!

Минаха поне два часа, докато помощник-шерифът ни опише всички безчинства, които бандата Сакър беше извършила по пътя за Кентърбъри. Разбира се, аз нямах нищо против да седя в компанията на Миранда, която приличаше на току-що разцъфнала роза. Девойката обаче беше изцяло погълната от Бенджамин, а и той не можеше да откъсне поглед от нея. Тъкмо в онзи момент разбрах защо ревността е такъв ужасен грях. Стомахът ми се беше свил на топка, кръвта ми кипеше, а сърцето ми желаеше само едно — господарят ми да не е там. Колкото до Миранда — като изключим любезните й усмивки, придружени с предложения да допълни чашата ми, тя изобщо не ми обръщаше внимание. От време на време Бенджамин се обръщаше, взираше се с обожание в нея, след което продължаваше да разпитва баща й. След като приключи, господарят ми сподели с Пелтър причината за посещението ни — изнудваческите писма, изпращани до краля, и зловещите убийства на палачите. Помощник-шерифът се облегна в стола си, мърморейки си под нос и клатейки глава.

— Винаги съм смятал Ъндършафт за добър човек — рече той тихо. — Значи клетникът е станал жертва на убийство…

— Всъщност не е толкова сигурно, че е мъртъв — рекох аз.

За миг се изкуших да му разкажа при какви обстоятелства съм видял тялото на палача, но после реших, че това може да ме изложи в очите на Миранда.

Пелтър извърна поглед към мен и повдигна рошавите си вежди.

— Какво те кара да мислиш, че може да не е?

И така, аз споделих с него, че според нас с Бенджамин в града вилнеят двама злодеи, единият от които действа вътре в Тауър, а другият — отвън.

— В такъв случай ще назнача следствие — обеща помощник-шерифът. — Освен това ще накарам съдебните пристави и стражите да си държат очите и ушите отворени. Но ако съм те разбрал правилно — той посочи към Бенджамин, — ти смяташ, че в тази работа е замесен и Робърт Сакър, така ли?

— А ти какво мислиш? — попита на свой ред господарят ми. — На теб струва ли ти се възможно?

— Робърт Сакър беше най-интелигентният член на бандата. Учил е в Стейпълтън Хол в Оксфорд, притежава завидни писарски умения и за кратко дори е служил в един от кралските дворци.

— Значи може да напише писмо, така ли? — попитах аз.

— О, да, но от друга страна, откъде може да се е сдобил с печатите на Едуард Пети?

— Можеш ли да ми го опишеш? — намеси се Бенджамин.

— Прилича на останалите членове на семейството си — висок, загорял, с червеникава коса, гладко избръснато лице, широки гърди и лице, винаги приветливо въпреки белега на брадичката. Изобщо Робърт е един от онези негодници, които биха ти се усмихвали дори докато забиват камата си между ребрата ти. Човек, който може да изиграе както ролята на смел войник, така и тази на кротък писар.