Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

На следващата сутрин господарят ми явно беше станал рано, така че когато на стълбището отвън настана суматоха, той вече се миеше и преобличаше. В следващия момент Веч потропа по вратата и аз скочих от леглото.

— Най-добре ще е да дойдете с мен — заяви дрезгаво помощникът на управителя, а после ми хвърли един бърз поглед и добави: — Ако ви се повдига лесно, запушете си устите!

И така, тримата слязохме по стълбите, прекосихме обвития в мъгла двор и се спуснахме в подземието на кулата Бойър. Мястото доста приличаше на подземието на кулата Бийчам, само дето тук бяха запалени повече факли и беше по-светло. На входа стояха Кембъл и Спърдж, както и пребледнелият Малоу.

Първоначално, тъй като главата ми все още се маеше от ейла, изпит предния ден, не можах да видя нищо друго освен някаква фигура, лежаща на нещо, което помислих за легло. Когато обаче слязох по стъпалата и се вгледах по-внимателно, осъзнах пред каква ужасна сцена съм изправен. Разбира се, мнозина от вас са ставали свидетели на обесвания и обезглавявания, на разчеквания и изкормвания, но трябва да ви кажа, че човек, разпънат на Дъщерята на Ексетър, е възможно най-противната гледка на света. (Надявам се да ми простите за поредното отклонение, но малкият ми капелан явно не знае какво е „Дъщерята на Ексетър“. И така, налага се да му обясня, че според легендата по времето на Хенри VI дибата била въведена в Англия от херцога на Ексетър, откъдето дошло и името й.) Та дибата приличаше на легло с четири колони и конкретно в онази слънчева утрин в средата й беше проснато тялото на Уърмуд. Някой беше стегнал китките и глезените на палача в примките от здраво конопено въже, а после беше завъртял колелата в двата края на уреда, опъвайки мускулите и сухожилията му до скъсване. На лицето на Уърмуд беше изписан невероятен ужас. Очите му бяха изскочили от орбитите си, а устата му зееше. Краката му бяха разтеглени, една от ръцете му се беше извадила от ставата и изобщо цялото му тяло изглеждаше като премазано от бой. Аз се затичах нагоре по стълбите и побързах да освободя стомаха си от остатъците от вкиснатия ейл, който бях погълнал предната вечер. Въпреки цялата си деликатност Бенджамин умееше да понася подобни гледки, така че той и останалата част от компанията излязоха от подземието малко по-късно.

— Кой е виновникът за този кошмар? — заекнах аз, клечейки с гръб към стената и опитвайки се да си поема въздух.

— Не знам — Кембъл се почеса по небръснатата си буза. — Обстоятелствата доста напомнят за тези около убийството на Хорхаунд. Някаква девойка открила вратата отворена и влязла в подземието. Факлите били запалени, а тялото на Уърмуд лежало върху дибата. Останалото го знаете.

— И никой не е чул нищо? — изненада се Бенджамин. — Подобна жестокост би трябвало да предизвика такива неистови писъци, че е чудно как не са отекнали чак до Пти Уелс!

— Вече проучих този въпрос — отвърна управителят на крепостта, — но стражите твърдят, че не са чули нищо друго освен крясъците на някакъв бухал.

Към нас вече бързаха още войници от гарнизона.

— Така или иначе, тук не е мястото за обсъждане на тази тема — промърмори Кембъл. — Веч, Спърдж, мастър Даунби, заповядайте в покоите ми — той слезе по стълбите и се приближи към главния палач, който все още се подпираше на рамката на вратата. — Искам да присъстват и членовете на гилдията ти, мастър Малоу — нареди управителят.

Палачът кимна, обърсвайки уста с опакото на ръката си. Аз пък побързах да се върна в стаята си, където се обръснах, измих и смених изцапания си жакет. След това се присъединих към останалите в покоите на Кембъл.

— Как е могло да се случи това? — започна управителят на крепостта.

Малоу и останалите палачи, които страхливо се бяха скупчили в края на масата, си замърмориха под носовете.

— Е? — излая Веч. — Ще отговорите ли на въпроса на управителя?

— О, я не ни се прави на важен! — озъби му се Снейкрут. — Снощи всички бяхме в Тауър и Уърмуд беше съвсем жив. Вярно, беше пиян, но жив.

— Кой го видя последен? — попита Веч.

— Всички пихме пред кулата Бойър — отвърна Тоудфлакс, — а после се прибрахме по стаите си. За случилото се след това знаем точно толкова, колкото и ти. Защо? — той се облегна върху масата.

— Да не би да смяташ, че от някой от нас е убил Уърмуд? Сър Едуард, снощи ти беше в Тауър, тук бяха и Веч, и Спърдж — палачът се обърна към двама ни с Бенджамин и присви очи. — За гостите ни пък да не говорим.