Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Двамата с господаря ми се спогледахме — описанието не отговаряше на нито един от хората, които бяхме срещнали по време на разследването си.

— И какво? — продължи Бенджамин. — Робърт успя да ти се изплъзне и впоследствие те нападна, така ли?

Пелтър остави чашата си на масата и разпери ръце.

— Не разполагам с никакви доказателства, че именно той ме е нападнал, мастър Даунби. Факт е обаче, че някой го стори. Освен това на два пъти ме спираха на улицата, за да пъхнат в ръката ми парче пергамент. На първото ме бяха нарисували да вися от някаква бесилка — за миг той замълча и хвърли един поглед към дъщеря си. — На второто пък беше изобразена моята Миранда. Именно това ме наведе на мисълта, че зад всичко стои Сакър.

Изведнъж красивата усмивка на домакинята ни се стопи, но на нейно място не се появи уплаха, а по-скоро решителност. В следващия момент тя се наведе към баща си и го целуна по бузата.

(О, какъв щастливец!)

— Имаше ли разследване? — попитах аз.

Пелтър се изсмя.

— Разбира се! — отвърна той. — Обявих какви ли не награди и дори обещах възможност за помилване от кмета и от градските съветници за всеки разбойник, който ме снабди и с най-дребното сведение — той вдигна рамене, — но не постигнах абсолютно нищо.

— Ами ако Сакър не живее в Лондон? — предположих аз. — Не е ли възможно да се е върнал в старото си леговище?

— Кръчмата на семейство Сакър близо до водопоя Сейнт Томас беше изравнена със земята — отвърна помощник-шерифът. — Бандата обаче разполагаше и с друго леговище — някаква стара ловна хижа дълбоко в гората.

— Можем ли да я посетим?

Пелтър изду бузи.

— Не и днес — вече е твърде късно, пък и аз си имам друга работа. Но какво ще кажете за утре по зазоряване? Ще се срещнем в кръчмата „Наметалото“ в Съдърк — мястото, откъдето са тръгнали поклонниците на Чосър. А сега, господа, моля да ме извините, но съм зает.

И така, двамата с Бенджамин станахме да се сбогувахме, при което господарят ми сграбчи ръката на Миранда и пламенно я целуна. В този миг сърцето ми пропусна един удар, тъй като прелестната девойка задържа пръстите му много по-дълго, отколкото изискваше благоприличието. Към мен домакинята ни се отнесе просто любезно, протягайки ми ръка. Аз вдигнах глава, за да й кажа колко ми е било приятно да се запознаем, но нейният поглед вече се беше върнал към Бенджамин.

Когато най-накрая излязохме от къщата на Пелтър, господарят ми доволно потри ръце.

— Напредваме, Роджър! — възкликна той, потупвайки ме по гърба. — Да, знам, че доказателствата са незначителни, но въпреки това съм убеден, че Робърт Сакър има пръст в това злодейство!

На следващия ъгъл той спря и се загледа в двама градски служители, които хванаха някакво скитащо прасе, проснаха го квичащо на земята и му прерязаха гърлото. Когато горещата кръв плисна по калдъръма, аз извърнах поглед.

— А какво ще кажеш за мистрес Миранда? — попитах.

Изведнъж лицето на Бенджамин стана сериозно и той ме сграбчи за рамото.

— Същински ангел, Роджър. Виждал ли си някога такива очи? Ами чертите й? Каква безупречна хармония излъчват!

— Значи си падна по нея, така ли?

— Направо се влюбих! — отвърна той.

Аз извърнах поглед и пъхнах ръце между гънките на плаща си, за да скрия стиснатите си в юмруци длани.

— А ти как я намираш, Роджър?

Аз отстъпих назад и ръката на господаря ми увисна във въздуха.

— Не е лоша — промърморих. — Но ние не трябва ли да се връщаме в Тауър, господарю?

Наивният Бенджамин, който изобщо не подозираше за бурята, бушуваща в сърцето ми, се обърна към къщата на Пелтър.

— Роджър, даваш ли си сметка — прошепна той, — че ако този Сакър действително е замесен и стои зад нападението над помощник-шерифа, в момента може да не сме никак далеч от него?

Хич не ме беше грижа. Въпросът, който ме вълнуваше, беше как да скрия завистта и негодуванието си, така че предложих да тръгваме. Денят беше хубав, затова решихме да минем по Ломбард Стрийт и Ийстчийп, което беше най-прекият път обратно към Тауър. Докато вървяхме натам, господарят ми, който явно изобщо не подозираше за кипящата в мен страст, така и не спря да бърбори. (Спомням си, че години по-късно разказах тази история на Уил Шекспир, докато двамата си седяхме в една кръчма в Банксайд. Той ме попита коя според мен е най-силната човешка емоция. Страстта? Гневът? Алчността? Ревността! — отвърнах му аз. После се облегнах на стената и през сълзи му разказах за Бенджамин и Миранда — тази прекрасна двойка, живяла толкова отдавна. Уил ме изслуша по онзи свой мълчалив и съсредоточен начин, без по мургавото му лице да си проличи какво се върти в главата му. После той кимна и заяви, че щял да запомни думите ми. Сега можете да отидете да гледате пиесата му „Отело“, в която се разказва за онзи мавър на венецианска служба, за злодея Яго и за прекрасната Дездемона. Никога не съм го питал кой е Яго! На последното Рождество пък наех една трупа актьори и ги накарах да ми изиграят пиесата, докато аз тихичко си седях и плачех за прелестната Миранда.)