Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Много рядко ми се случва да взема двама клиенти наведнъж.

— Млъквай! — изръмжах аз. — Не сме дошли за тялото ти!

— Че за какво тогава? — озъби ми се в отговор Мариса и преди да успея да се намеся, сграбчи сребърната монета. — Аз съм добро момиче — извиси глас тя, опитвайки се да привлече вниманието на кръчмаря, който ни наблюдаваше отдалеч.

Аз се обърнах и така свирепо го изгледах, че онзи тутакси вложи цялото си старание в забърсването на една бъчвичка с пиво.

— Седни, Мариса — нареди Бенджамин тихо и извади още една сребърна монета, но този път я задържа на разумно разстояние от момичето. — Искам да си поговорим за един от палачите от Тауър. И по-точно за Хелбейн. Двамата се познавахте, нали?

Лицето на Мариса изведнъж омекна.

— Истинското му име беше Криспин — прошепна тя. — Освен това беше печатар, знаехте ли това? Идваше от Саутхамптън, където убил двама души. Веднага след това избягал зад граница, но после решил, че е по-добре да умре от глад в родината си, отколкото на някое чуждо място, и се върнал.

— А харесваше ли работата си на палач? — попитах аз.

— Понякога — Мариса скръсти ръце и се облегна в стола си, яростно примигвайки, за да прогони сълзите от очите си. — Той наистина ме обичаше — прошепна момичето дрезгаво. — Дори обеща да се ожени за мен. Казваше, че щом спечели достатъчно, ще се махнем от Лондон и ще отпътуваме някъде на север, където никой няма да ни познава. Правеше планове отново да се захване със стария си занаят.

— Имаше ли приятели? — намеси се Бенджамин, навеждайки се напред и вземайки ръката й в своята. — Кажи ни, Мариса, моля те. Така ще ни помогнеш да хванем убиеца му.

Момичето се насили да се усмихне.

— Мислех, че джентълмените винаги черпят дамите с питие…

И така, Бенджамин повика кръчмаря и по молба на Мариса поръча три чаши бяло вино.

— И донеси от най-доброто! — изписка сътрапезницата ни. — Да не си посмял да ни налееш от онази помия! Ще пием за душата на Хелбейн! — тя се обърна към Бенджамин. — Преди малко ме попитахте дали Хелбейн е харесвал работата си. Отговорът е „не“. Всъщност я ненавиждаше. Казваше, че си затварял очите всеки път, когато трябвало да бутне осъдения на смърт от стълбата. От друга страна, смяташе, че професията на палач е най-сигурният начин сам да се измъкнеш от закона. Колкото до въпроса ви за приятелите… Хората като Хелбейн рядко имат такива. Разбира се, случваше му се да излезе с глупавата си гилдия, но по-голямата част от времето си прекарваше с мен.

— А какво можеш да ни кажеш за деня, в който беше убит? — попитах аз.

— Същата вечер имахме среща тук, но той така и не се появи. На следващата сутрин извадиха тялото му от Темза. Някой го беше ударил по главата, но не беше пипнал нито кесията, нито пръстените му. Просто го беше напъхал в някакъв чувал, пълен с камъни, и го беше хвърлил в реката — в този момент кръчмарят донесе виното, при което Мариса сграбчи чашата си и жадно отпи. — Единственото, което ми хрумна, беше, че някой е искал да му отмъсти. Както се казва в Библията, сър: „Око за око и зъб за зъб“ 32 32 От Матея свето Евангелие, 5:38. — Б.пр. .

— Не мисля — намеси се Бенджамин. — Всъщност съм сигурен, че Хелбейн е бил убит заради нещо, което е знаел — господарят ми стисна ръката на момичето. — Мариса, кажи ми — любимият ти споменавал ли е пред теб нещо за някакви странни събития в Тауър?

— Хелбейн мразеше крепостта от все сърце — прошепна тя, въртейки чашата си. — Твърдеше, че нощем из нея се разхождали призраци. Понякога чувал странни звуци и викове… Но не, не ми е споменавал нищо конкретно.

— И от време на време той и останалите палачи се запиваха, така ли?

— О, да, а понякога дори прекаляваха. Обикновено и аз пиех с тях. Последният път беше на рождения ден на краля на шести юни, когато според някакъв древен обичай управителят на крепостта даде банкет за гилдията на палачите в кралските покои — тя едва-едва се усмихна. — Ужасна история, господа. Малоу, Хелбейн и останалите се бяха облекли в униформите си на палачи — черни кожени жакети и портупеи със запасани в тях мечове. Носеха дори маските и качулките си, което, да си призная, беше доста страховита гледка за мен и останалите момичета.

— И какво стана после? — попитах аз, заинтригуван от представата как група палачи с маски и качулки на главите се тъпчат с храна и се наливат с пиене.

— Ами какво да ви кажа, сър Едуард е добър човек, така че виното се лееше като из ведро. След вечеря пък играхме на криеница — мъжете се скриха, а ние, жените, трябваше да ги търсим — тя отпи от чашата си. — Представете си писъците, откраднатите целувки, пошляпванията, гъделичкането… Все пак коридорите тънеха в мрак, а всички мъже бяха маскирани.