Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Ъндършафт беше ли с вас? — попитах аз.

— Беше, но дойде сам и не остана дълго. Останалите току му подмятаха, че само им развалял удоволствието, така че на него скоро му омръзна и той се запъти към дома — тя се усмихна на себе си. — Така или иначе, добре си пийнахме онази нощ.

— Хелбейн каза ли ти нещо? — попитах аз, замисляйки се над една идея, която тъкмо ми беше хрумнала. — Изобщо забеляза ли по време на онова празненство да се случва нещо странно?

Мариса поклати глава и потри лице.

— Не си спомням кой знае какво. Знам, че сър Едуард Кембъл и помощниците му бяха с нас, както и че чашите ни не оставаха празни нито за миг. Ъндършафт си тръгна рано, а останалите се търкаляха по коридорите пияни като прасета. Това е всичко, за което се сещам.

И така, Бенджамин подаде сребърната монета на момичето и двамата тръгнахме да си вървим.

— Господа! — провикна се Мариса след нас.

Ние се върнахме до масата, при което момичето вдигна поглед и рече:

— Хелбейн беше доста озадачен от смъртта на Ъндършафт, тъй като човекът се занимаваше само с жена си и с децата си и нямаше никакви врагове — за миг тя замълча. — В крайна сметка, може и да сте прави и двамата с Хелбейн действително да са знаели някаква ужасна тайна, но каква е била тя — нямам никаква представа.

Аз се наведох през масата, целунах Мариса по бузата и пъхнах в ръцете й една монета от собствената си кесия.

— Съжалявам за грубостта си — прошепнах.

— Трябва пак да дойдете някой път — усмихна се тя, при което погледът й отново омекна, разкривайки частица от душата й.

После двамата с господаря ми излязохме от кръчмата и се запътихме обратно към Тауър.

— Каква ли тайна са споделяли двамата палачи? — попита Бенджамин.

— Не съм съгласен с Мариса, господарю — отвърнах аз. — Ами ако по време на празненството по случай рождения ден на краля палачите са узнали някаква тайна, без дори да си дават сметка за това?

— Давай нататък — подкани ме Бенджамин.

— Да не забравяме, че всички палачи са били маскирани — продължих аз. — Възможно е някой от тях да се е натъкнал на тайната, но пазителят й да не е могъл да го разпознае заради тъмнината и облеклото му и за по-сигурно да е решил да избие всички.

— Но ако беше така, палачът, който се е натъкнал на тайната, щеше да осъзнае, че той и другарите му са под прицел и да действа в съответствие с това.

Господарят ми имаше право.

— А сега е време да посетим мистрес Ъндършафт — заяви той.

Заварихме добрата вдовица да бродира върху парче лен в салона. От стаите на горния етаж долитаха виковете на някаква слугиня, която се опитваше да сложи децата да спят. Мистрес Ъндършафт ни посрещна радушно, предложи ни хляб и ейл, но Бенджамин отказа. И така, двамата с него се настанихме срещу вдовицата, наблюдавайки я как промушва иглата през плата.

— Много си сръчна, мистрес — отбеляза господарят ми.

— Майка ми ме е учила — отвърна тя с усмивка. — Но вие едва ли сте дошли да хвалите бродерията ми.

— Напълно си права, мистрес. Истината е, че дойдохме, защото все още сме озадачени от дарението, което си получила.

— И аз се чувствам по същия начин — отвърна вдовицата, а после остави парчето лен в скута си и протегна едната си ръка към огъня, полузаслушана в звуците, които долитаха от горния етаж. — Както ви казах, парите ми бяха предадени от златаря Търгуд. Разбира се, приех. Коя съм аз, че да възразявам? Пък и в крайна сметка, в цялата работа няма нищо нередно.

Аз долових лекия й акцент и я попитах дали е родом от Лондон. Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не, не съм. Родена съм в Линкълн и произлизам от семейство на шивачи. Двамата с Андрю се запознахме там преди няколко години, а после заживяхме в Лондон.

— Покойният ти съпруг винаги ли е бил палач? — попитах аз.

Вдовицата се изчерви, а ръцете й затрепериха.

— Всъщност съпругът ми беше свещеник — отвърна тихо тя. — Да, господа, свещеник, който уби човек в собствената си църква и избяга. После двамата дойдохме в Лондон и за известно време Андрю припечелваше като общ работник. Чак по-късно стана палач и се присъедини към гилдията — мистрес Ъндършафт вдигна рамене. — Останалото ви е известно.

— Ами децата? — попитах аз.

— Съпругът ми беше от онези свещеници, които не следват църковното право — отвърна тя, — така че имаше и жена, която му беше родила деца. Ако обиколиш някои английски църкви, мастър Шалот, ще видиш, че това не е толкова необичайно. Но нека ви разкажа как се стигна до онова ужасно убийство — продължи вдовицата. — Андрю беше добър свещеник и полагаше големи грижи за енориашите си. Освен това беше майстор дърводелец и за да не бъдат децата му в тежест на енорията, продаваше нещата, които излизаха изпод ръцете му. Двамата се срещнахме две години след смъртта на съпругата му. Един ден обаче един от енориашите му го спрял в нефа на църквата и започнал да го обижда. Накрая се стигнало до схватка, били извадени ножове и нещата излезли извън контрол. След това Андрю потърси убежище, а аз взех децата и притежанията му и избягах на юг.