Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— С какво разполагаме дотук? — попита господарят ми нетърпеливо.

— Знаем, че в злодеянието са замесени двама души — отвърнах аз — и че единият от тях действа вътре в Тауър. Именно той е изпратил първото писмо и се е опитал да ме убие, бутайки ме във вълчата яма. Знаем още, че Кембъл и помощниците му нямат нищо общо с тази работа — докато аз крещях за помощ от ямата, ти си бил с тях. Същото важи и за времето, в което е било извършено убийството на Хорхаунд — тримата отново бяха с нас. Единственият извод, който се налага от всичко това, е, че виновникът трябва да е Малоу или някой друг от палачите.

В следващия момент аз замълчах, тъй като хората, за които говорех, излязоха от кулата Бийчам заедно с увития в саван труп на Хорхаунд и го натовариха на една каруца. После Малоу се настани на капрата, изплющя с камшика си и придружаван от тримата си помощници, които продължиха пешком, подкара каруцата към Лъвската порта.

В следващия момент Уърмуд спря, заслони очи, за да се предпази от слънцето, и ни извика:

— Ще го погребем в двора на Църквата на кръстовите братя. Кажете по една молитва за душата му — добави той.

Двамата с Бенджамин кимнахме и се загледахме след скръбната процесия.

— Сигурен съм, че убиецът е един от тях — прошепнах аз, — но един Господ знае кой е съучастникът му!

— Мистрес Ъндършафт! — отвърна Бенджамин. — Искам отново да си поговорим с нея за загадъчното й наследство. Но нека първо разгледаме картата на Спърдж.

И така, двамата с господаря ми тръгнахме на обиколка из крепостта. Междувременно аз все повече и повече провесвах нос. Кембъл ни беше казал самата истина — пред всички входове, отбелязани на картата, стояха на пост тежковъоръжени войници и стрелци.

— И пиле не може да прехвръкне през тази стража — промърморих недоволно аз. — Как мислиш, господарю, дали и подземният тунел е запечатан?

— Разбира се — отвърна ми Бенджамин. — Ако ни бяха излъгали, Спърдж и Веч щяха да си загубят главите.

След като си довършихме обиколката, двамата с господаря ми решихме да си поговорим с работниците в двора, така че без да се бавим повече, ние се отправихме към скелето, подпряно на една от стените. Зидарите бяха една доста шарена сбирщина от негодници, които се катереха по скелето като маймуни сред облаци прах и най-цветисти ругатни. Когато се приближихме, Бенджамин извика на главния майстор да слезе при нас.

— Какво искате? — попита онзи, плисвайки канче вода върху лицето си и избърсвайки праха от ръцете си.

— Откога работиш тук? — попита Бенджамин.

— От около седмица, сър — отвърна той, а после вдигна поглед и изкрещя. — Мартин!

Някакъв тип с ниско подрязана коса и весело лице се приближи до ръба на скелето и ни се усмихна.

— Тук сме от около седмица, нали така? — извика му майсторът.

— Да, толкова някъде — провинциалният акцент на зидаря, топъл и дружелюбен, прозвуча съвсем не на място.

— Защо? — продължи строителят. — Само не ми казвайте, че се налага да прекараме още една нощ тук!

Бенджамин поклати глава.

— И откакто сте тук, не сте видели нищо нередно, така ли? — попита той.

— Сър, дойдохме в Тауър, за да се погрижим за стените, и тъкмо това ще направим. Мастър Спърдж ни даде най-точни указания. Разбрахме се да работим от зори до мрак, а после — той извиси глас — да се прибираме по домовете си. Снощи обаче заварихме портите запечатани и сър Едуард ни каза, че всички трябва да останем тук. Така и сторихме.

Бенджамин му благодари, след което майсторът тръгна да се връща на скелето, ругаейки под нос. Ние пък се запътихме обратно към кралските покои, връчихме на Спърдж безценната му карта и излязохме от Тауър. Да, междувременно Кембъл беше наредил главната порта да бъде отключена. И така, двамата с господаря ми прекосихме няколкото криволичещи улички до Пти Уелс и влязохме в кръчмата „Вълчо биле“.

Някога Мариса може и да беше имала вземане-даване с Хелбейн, но сега като че ли споменът за това беше напълно изтрит от съзнанието й. Открихме прислужницата в едно ъгълче на кръчмата, разположена в скута на някакъв пътуващ търговец, който я наливаше с пиене. Когато ни видя да приближаваме, грубиянът се накани да възрази, но щом посегнах към дръжката на меча си, набързо се омете, мърморейки, че момичето и без това не му трябвало. Макар да беше млада жена, със своята дълга до раменете черна коса, слабо, възбледо лице, тънки устни и зли, котешко зелени очи Мариса изглеждаше преждевременно състарена. Тя носеше мръсна синя рокля с дълбоко деколте, което почти напълно разкриваше прелестите й. И така, Бенджамин сложи една монета на масата, при което момичето дойде малко по-близо до нас и стана много по-дружелюбно.