Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Имам още доста въпроси — заяви той, а после огледа присъстващите. — Към всички ви!

Никой не възрази, така че групичката ни покорно се запъти към църквата, като да беше тръгнала на неделна служба. После Бенджамин ни въведе в олтара и ни посочи към троновете от двете страни. И така, ние седнахме. Ако не бях толкова уплашен, вероятно щях да избухна в смях. Ама че сбирщина — управителят на Тауър и двамата му помощници, лондонските палачи и отгоре на всичко — старият Шалот, славещ се като най-големия мошеник в Ипсуич!

Във всеки друг случай ситуацията щеше да предизвика бурни възражения, но зловещата смърт на Хорхаунд беше пресякла всякакво недоволство.

— Господа — започна Бенджамин, настанявайки се в главния престол. Гласът му беше тих, но въпреки това думите му отекнаха в просторната църква. — Край нас се вършат такива коварства, каквито аз поне не бях виждал досега. Тази сутрин двамата с мастър Шалот отнесохме две хиляди златни лири до кръста на „Сейнт Пол“. Въпреки че ни пазеха множество кралски войници, както и други служители на Короната, достатъчни бяха един крясък за потната треска и един взрив, предизвикан от малко барут, за да бъде отмъкнато златото.

Тоудфлакс се накани да скочи на крака и да заяви, че е невинен, но господарят ми поклати глава.

— Знам, знам — продължи той. — През това време всички палачи са били в трапезарията на Тауър — Бенджамин се обърна и посочи към Веч. — Ти, мастър Веч, можеш да потвърдиш това, нали така?

Помощникът на управителя бавно кимна.

— Да, мога. Освен това мога да гарантирам за себе си, за сър Едуард и за мастър Спърдж. Всички ние бяхме в стаята на управителя.

— Чудесно, чудесно — промърмори Бенджамин. — По-късно, докато бях в Чийпсайд, негодниците, които откраднаха златото, имаха нахалството да ми изпратят и писмо — за миг той замълча, за да си събере мислите. — Разбира се, до идването ни тук всички входове към Тауър са били залостени и запечатани, така че никой не е можел да излезе от крепостта, за да извърши това злодеяние — господарят ми мрачно се усмихна. — Тъкмо в това се състои и проблемът. Смятам, че има един злодей в крепостта и друг — в града. Сър Едуард — обърна се Бенджамин към Кембъл, — ние ли сме единствените, допуснати до Тауър днес?

Управителят кимна.

— Щом ти и помощникът ти влязохте, решетката беше спусната, а стражите останаха на постовете си. Дори зидарите, които работят по стената, бяха принудени да спят в подземието или пък където намерят за добре и няма да бъдат пуснати да си вървят чак до довечера.

— Въпреки това Хорхаунд е бил убит — продължи Бенджамин. — Но от кого? — той се взря в Малоу и помощниците му.

— Както знаеш, мастър Даунби — отвърна главният палач, — всички обядвахме заедно — той се почеса по главата, — но после се пръснахме по различни задачи.

— Например? — попита господарят ми.

— Ами някои се заеха с почистване на стаята ни, други легнаха да подремнат след обилното ядене и пиене…

Уърмуд се изкиска в шепата си.

— А кога за последно видяхте Хорхаунд?

— Около час, преди Малоу да го намери — заяви Снейкрут. — Както обикновено, беше пил. Видях го да залита из двора.

— Някой друг видял ли го е?

Палачите поклатиха глави и един през друг започнаха да обясняват къде са били и какво са правили.

Бенджамин плесна с ръце, за да въдвори ред.

— Не мисля, че разбирате какво имам предвид — рече той и се изправи на крака.

— И какво имаш предвид, мастър Даунби? — извика Малоу.

— Днес златото на краля беше откраднато — обясни Бенджамин, приближавайки се към главния палач — и освен това един от помощниците ти беше убит. Не виждаш ли връзката между двете? Защото такава определено съществува. Не разбираш ли, че ако изнудвачът продължи с исканията си, измежду вас ще паднат още жертви? — изведнъж в параклиса настана мъртвешка тишина. Бенджамин избърса уста с опакото на ръката си. — Не мога да сторя кой знае какво, за да ви защитя — рече той, — така че ви съветвам да се държите един за друг и да не се разхождате сами нито в Тауър, нито из града.

— Няма ли някакъв друг начин да се защитим? — простена Снейкрут; клетникът беше толкова стреснат, че сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Всъщност има — отвърна Бенджамин. — Можете да ми разкажете повече за тримата мъртви палачи.

— Но ние не знаем почти нищо за тях! — проплака Малоу. — Ъндършафт ми беше пръв помощник. Имаше семейство и странеше от останалите.