Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Ами Хорхаунд?

— Той беше пияница — отвърна Тоудфлакс, отмятайки къдриците си. — Освен това никога не се миеше и така вонеше, че даже курвите не искаха да припарят до него.

— Тъкмо затова е бил съвсем сам и този следобед — продължи Уърмуд. — Когато се напиеше, Хорхаунд напълно губеше контрол над себе си и от панталоните му винаги се носеше непоносима смрад.

— Хелбейн беше различен — обади се Тоудфлакс. — Той си имаше момиче, някаква повлекана, която доведе в Тауър, когато празнувахме рождения ден на краля на шести юни — той затвори очи, удряйки с юмруци по ръкохватките на трона. — Как й беше името? А, да — Мариса! Работи в кръчмата „Вълчо биле“. Със зелените си очи и гарваново черна коса малко прилича на циганка.

— Това ли е всичко, което можете да ни кажете? — Бенджамин погледна към Кембъл и двамата му помощници. — Абсолютно всичко?

В параклиса отново настана тишина, нарушавана единствено от дрезгавите крясъци на някакъв гарван отвън.

Аз и Бенджамин изпратихме Кембъл и двамата му помощници до кралските покои, където — по молба на господаря ми — Спърдж ни показа някаква изключително прецизна карта на Тауър, начертана върху огромен лист велен. След като я извади от ковчежето, в което я държеше, Спърдж опъна картата върху масата, затискайки ъглите й с помощта на четири свещника, и гордо заяви:

— Сам съм я правил. Картите, които ми даде сър Едуард, когато постъпих на служба тук, бяха много неточни.

— Да, никак не бяха добри — съгласи се Кембъл, а после посочи към малките портички, нарисувани на картата. — Тези например не бяха означени на тях.

— Нито пък това — Веч посочи към някаква пунктирана линия, прокарана през мястото, където знаех, че се намира кралската менажерия. — Този тунел минава под кралската менажерия и част от него в момента се използва като вълча яма.

Аз хвърлих един бърз поглед към Бенджамин, но си замълчах.

— Тунелът е част от старата римска канализация — обясни Спърдж.

— И преди да попитате — добави Веч, — ще ви кажа, че рано тази сутрин вълците бяха затворени в клетка и двамата със Спърдж слязохме в ямата им. После и в двата тунела… Да, всъщност тунелите са два. Та и двата тунела бяха зазидани, така че оттам и пиле не може да прехвръкне.

— Значи си сигурен, че не съществува някой таен проход, по който да се влезе или да се излезе от крепостта, така ли? — попита Бенджамин.

— Съвсем сигурен — заяви Спърдж. — Залагам си главата.

Аз посочих към малките портички, някои от които гледаха към крепостния ров, а други — към реката.

— И тази сутрин всички тези входове бяха завардени, така ли?

— Все още са завардени — отвърна Кембъл гордо. — Не се безпокой, мастър Даунби. Дори някой да е намерил начин да влиза и да излиза от Тауър, това няма как да остане незабелязано.

Бенджамин потупа картата с ръка.

— Можем ли да я вземем назаем?

— Предпочитам да не го правите — отвърна Спърдж. — В известен смисъл картата не е по-малко ценна от някоя картина или пък гоблен.

— Обещавам да не я изнасям от Тауър — взе да го увещава господарят ми.

Спърдж неохотно се съгласи.

— Искате ли да ви разведа из крепостта? — предложи Кембъл.

— Не, сър Едуард, няма нужда. От друга страна, ще ти бъда благодарен, ако ни настаниш някъде.

Кембъл се усмихна.

— Двете най-просторни стаи се намират в кулата Уейкфийлд. Ще наредя да ви ги приготвят. Мастър Даунби — продължи той, — мога ли да се посъветвам за нещо с теб?

— Разбира се.

— Ако крепостта остане заключена още дълго време — заяви управителят, — хората ще започнат да шушукат и наоколо ще плъзнат слухове.

— Тогава по-добре я отключи — отвърна Бенджамин.

После двамата си тръгнахме от кралските покои и излязохме на двора. Щом се отдалечихме на достатъчно голямо разстояние от всички врати и прозорци, господарят ми спря и се удари с навитата на руло карта по бедрото.

— Злодеите трябва да са двама, няма как иначе — рече той. — Докато единият е крадял златото в града, другият е убивал Хорхаунд в крепостта. Но на кого и с какво е пречел впиянченият палач? — продължи Бенджамин дрезгаво.

Аз се загледах в един гарван, който подскачаше към мен, протегнал напред страховития си жълт клюн. Наложи се да тропна с крак, за да прогоня птицата. (Дано Господ ми прости, но не мога да понасям гарвани. Малкият ми капелан пита защо. Ами как да ви кажа… има нещо в начина, по който тези копеленца ме гледат с лъскавите си като мъниста очички. Сякаш проклетниците дълбоко съжаляват, че главата ми все още е на мястото си, ами не е забита на някой кол, където ще могат да я кълват колкото им душа иска.)