Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз погалих вдовицата по косата, а после взех ръката й в своята, повдигнах я и я целунах по бузата.

— Не се безпокой, мистрес, ние няма да издадем тайната ти — уверих я, потупвайки я лекичко по рамото. — Освен това в града има доста добри лекари, които биха могли да те отърват от тази дамга.

Бенджамин също взе ръката й и се закле, че ще пазим тайната й, а после я накара да обещае, че ако се сети за още нещо, веднага ще ни потърси.

Когато излязохме от къщата, навън вече беше паднал мрак. И така, Бенджамин ме хвана под ръка и двамата се запътихме обратно към Тауър.

— За какво си мислиш, Роджър?

— Вярвам й, господарю. От друга страна, щом е излъгала веднъж, значи може да го стори и втори път.

— Но въпреки това ти не смяташ, че е излъгала?

— Точно така, господарю, не смятам. Съпругът й обаче все още не ми излиза от ума. Дали тялото, извадено от клетката в Смитфийлд, действително е било неговото? Или пък той е нашият злодей? Бивш свещеник, склонен към насилие…

Бенджамин спря и се наведе към стената на някаква градина, заслушан в чудната песен на славея, която се носеше от дърветата над главата му.

— Всичко е възможно, Роджър, но ние трябва да се съсредоточим върху тримата убити мъже. Всички те са били млади, яки и вероятно не биха се стъписали пред насилие. Това означава, че никой от тях не би дал живота си лесно. Следователно, не е ли най-логично убиецът им да е бил някой, когото са познавали?

— Не е задължително, господарю — отвърнах аз. — Ъндършафт, ако тялото в онази клетка изобщо е било неговото, може да е бил упоен или пък ударен по главата. Спомни си, че той е бил убит в разгара на потната треска, когато едва ли някой би обърнал внимание на случващото се. Същото може да важи и за Хорхаунд и Хелбейн. Аз лично все още смятам, че трябва да помолим шерифа да потърси Ъндършафт. В крайна сметка, той е бил свещеник, обигран в канцеларските дела, което значи, че написването и подпечатването на едно писмо не би му струвало никакви усилия. Един Господ обаче знае откъде са се взели онези проклети печати…

— Да, това е препъникамъкът — съгласи се Бенджамин. — Онези проклети печати — той се приближи към мен. — Говорих по въпроса с Агрипа и той ми каза, че въпреки претърсването на архивите, организирано от краля, от неколкомесечното управление на едно малко момче преди около четирийсет години не била открита и следа.

— Предполагам, че сега Хенри ще побеснее и ще поиска да види главата ми забучена на кол — добавих аз горчиво.

Бенджамин се ухили и ме плесна по рамото.

— Не се безпокой, Роджър, играта още не е приключила.

Всъщност играта почти беше приключила. Просто господарят ми беше прекалено доверчив. Но ще стигнем и дотам. Та двамата с Бенджамин се спуснахме по една уличка с намерението да влезем в Тауър през Лъвската порта. Намирахме се на доста голямо разстояние от кръчмите и долнопробните пазари на Пти Уелс, които работеха едва ли не до зори, така че наоколо цареше тишина. Аз вървях зад господаря си, ритайки всичко по пътя си, и се питах дали да не предложа да избягаме в чужбина. В крайна сметка пътуването до Дувър щеше да ни отнеме един ден, а оттам до Франция можехме да стигнем до края на седмицата. Тъкмо се канех да споделя идеята си с Бенджамин, когато една стрела от арбалет прелетя покрай лицето ми и се заби в стената на къщата, покрай която минавахме. Аз се заковах на място.

Почти веднага през нощния въздух изсвистя втора стрела, но слава Богу, в този момент господарят ми ме повали на земята. И така, двамата се проснахме по корем, взирайки се в тъмнината и стараейки се да доловим някакъв звук.

— Дойдоха откъм реката — прошепна Бенджамин.

До слуха ми достигаше шум от плискане на вода и далечните викове на някакъв лодкар, но нищо друго.

— Убиецът може да е навсякъде — прошепнах в отговор аз.

В следващия момент тишината беше нарушена от весело свирукане, което сякаш идваше от устата на някое момче, седнало на кея с въдица в ръце. Веднага разпознах мелодията на веселата песничка за момичето и любимия му благородник, която се пееше тогава из лондонските кръчми. Какво да ви кажа, направих онова, което можах, и на свой ред изсвирих с уста. В стената над главите ни тутакси се заби още една стрела.

— Кой е там? — извика Бенджамин.

Свирукането започна отново, но този път звучеше смразяващо. Представих си как убиецът тихо се разхожда наоколо, зарежда поредната стрела в арбалета си и се взира в бялата стена на къщата. Ако помръднехме, той веднага щеше да види силуетите ни от мястото, на което стоеше — с гръб към реката, защитен от непрогледната тъмнина.