Пол Дохърти - Пеещата галерия

— Братко Ателстан — рече той, — ако желаеш, вече можеш да се върнеш в манастира. Покаянието ти приключи — той се обърна към коронера. — Ти какво мислиш, сър Джон?

Кранстън се усмихна и вдигна рамене.

— Мисля, че повече го бива за свещеник, отколкото за мой секретар! — пошегува се той. — Да, най-добре е да се върне в манастира.

Сър Джон избегна погледа на Ателстан.

И така, игуменът кимна, изправи се и потупа монаха по рамото.

— Трябва да отида на още едно място — рече той. — Сър Джон беше така добър и предложи да ме придружи. Няма да ходим далеч, така че до час ще се върнем. Междувременно ти си помисли и подготви отговора си.

След тези думи игуменът излезе от църквата, а черно-бялото му расо се развя зад гърба му. Кранстън се заклатушка след него и дори не погледна назад. Миг по-късно Ателстан го чу да крещи на проститутката Сесили, че колкото и хубав задник да има, пак трябва да слезе от седлото му! Хората на игумена, които и без това бързаха да си тръгнат, нямаха нужда от повторна покана. Когато тропотът от копитата на конете им заглъхна, монахът нареди на Уоткин да пази на вратата и да не го безпокои.

— Напускаш ли ни, отче? — попита мъжът разтревожено.

Ателстан не можа да му даде отговор. Вместо това затвори вратата, залости я и отиде да седне на стъпалата към олтара. Как трябваше да постъпи? От една страна, му беше приятно, че игуменът е дошъл да си го прибере, но от друга, какво щеше да стане с енориашите му? Най-малкият син на Уоткин, Едмънд, беше умно момче и ако получеше подходящо образование, като нищо можеше да стане чиновник. А какво щеше да прави проститутката Сесили, ако не беше той да й плаща, за да чисти църквата? Ами Бенедикта? Монахът затвори очи и се опита да прогони лика на вдовицата от мислите си. После се помоли за някакъв знак. Добрият Господ трябваше да го напъти, нали? Когато отвори очи, Ателстан забеляза свещта, която Бенедикта винаги палеше пред статуята на Девата. Той се приближи до нея и се взря в основата й. Едва тогава забеляза цветето — малка бяла роза, и разбра, че е получил отговора на въпроса си.

Когато игуменът и хората му се появиха откъм улицата и спряха пред църквата, Ателстан вече ги очакваше. Без да обръща внимание на сърдития поглед на Кранстън, той хвана юздите на коня на игумена и вдигна очи към благото му лице.

— Реши ли какво ще правиш, братко Ателстан?

— Да, отче — отвърна монахът. — Бих искал да остана тук и да докажа, че освен добър свещеник мога да бъда и добър секретар на коронера!

— Сигурен ли си, братко?

— Да, отче, сигурен съм.

Игуменът се усмихна.

— Така да бъде — прошепна той, след което благослови Ателстан, сбогува се с него и пришпори коня си напред.

Монахът изчака тропотът на конски копита да заглъхне и чак тогава погледна към Кранстън, който тайничко попиваше очи с ръкава си.

— Да му се не види, братко! — изрева той. — Досега не бях стоял трезвен толкова дълго! Вече ми е толкова горещо, че дори очите ми се потят! — коронерът дяволито погледна към Ателстан. — Какво ще кажеш да се подкрепим, а?

— Господ да ни е на помощ! — промърмори монахът и се заизкачва по стъпалата на църквата, оставяйки сър Джон да беснее зад гърба му.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6855

Издание:

Пол Дохърти. Пеещата галерия

Английска. Първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, София, 2012

ISBN: 978-954-365-108-5

Paul Doherty

The Nightingale Gallery

Copyright © 1991 Paul Doherty

First published in 1991 by HEADLINE BOOK PUBLISHING

Dies Irae (лат.) — „Ден на гнева“. Химн, посветен на Деня на Страшния съд. — Б.пр.

От Лука свето Евангелие, 12:16-21. — Б.пр.

Служебно лице, разследващо случаите на насилствена смърт. — Б.пр.

Псалтир, Пс. 42:4. — Б.пр.

Отне наш, Който си на небесата (лат.) — Б.пр.

Агнец Божий (лат.) — Б.пр.

Scald (англ.) — попарвам. — Б.пр.

Elms (англ.) — Брястовете. Обичайното място за екзекуции в Средновековен Лондон, дължащо името си на растящите наоколо брястове. — Б.пр.

По онова време бръснарите са се занимавали и с пускане на кръв. — Б.р.

Солницата била важен елемент от средновековната трапеза и служела за отделяне на местата на високопоставените гости от тези на простолюдието. — Б.пр.