Пол Дохърти - Пеещата галерия

Кранстън се обърна към секретаря си и лукаво го изгледа.

— Помолих началника на стражата — отвърна той — да накара двама от хората си да изпратят лейди Мод до дома ни. Бенедикта, разбира се, беше поканена да отиде с нея, но дали го е сторила, или не…

Ателстан се взря в небето, обагрено в кървавочервено от залеза, и усети как вечерният ветрец разхлажда лицето му. После се замисли за убийците, затънали до шия в жаждата си за власт и в престъпленията си. Ами неговата душа? Не беше ли и тя окъпана в кръв? Нима той също не беше съгрешил?

— Какво ще правим сега, братко? — прекъсна разсъжденията му Кранстън.

Ателстан погледна към дебелото, но дружелюбно лице на коронера, видя благата му усмивка и мътните му очи, пълни със състрадание.

— Ти си добър човек, сър Джон.

Коронерът извърна поглед.

— Сега ще ти кажа какво ще правим — продължи Ателстан, хващайки го за лакътя. — Ще празнуваме!

След тези думи монахът поведе сър Джон към най-близката кръчма, а когато влязоха вътре, се постара да се настанят на най-хубавите места до прозореца. После вдигна ръка и повика кръчмаря.

— Искам кана от най-доброто ви бордо и две дълбоки чаши. С приятеля ми смятаме да се напием!

Щом чу това, сър Джон плесна с ръце и ахна от радост. И така, двамата с Ателстан цяла вечер се наливаха като невидели, докато най-сетне не чуха как започнаха да бият камбаните в полунощ и не видяха звездите да изгряват на небето. Чак тогава се заклатушкаха обратно към топлата и уютна къща на Кранстън в града. Когато ги видя, лейди Мод изписка, че била чувала доброто зърно да се разваля сред трънаци, но не и добрите мъже да пропадат в компанията на монаси! Сър Джон й нареди да мълчи и заяви, че щял да се откаже от ейла и да стане доминиканец. На устните му още грееше блажена усмивка, когато умората го налегна и той буквално се строполи на пода. Тогава лейди Мод приклекна до грамадното му туловище и шепнейки му нежно, се постара да го разположи възможно най-удобно за през нощта. „Любовта е странно нещо — помисли си Ателстан — и може да приеме толкова много форми!“

Късно на следващата сутрин Ателстан се върна в църквата си с натежала глава и се зае да отслужи утренята, макар че в нефа нямаше никого. Какво ли се беше случило с Бенедикта, питаше се той. За съжаление куражът не му беше стигнал, за да попита лейди Мод. Той тъкмо довършваше един псалм, когато вратата зад него изведнъж се отвори. Монахът знаеше, че в дъното на църквата е застанала Бенедикта и — както обикновено — се е подпряла на колоната там. Вдовицата извика името му тихо, после повтори, но Ателстан не се обърна. После той чу стъпките й да се отдалечават и вратата да се затваря след нея, и си спомни думите на поета: „Когато сърцето ти страда, светът се разпада, но никой не чува и звук“.

Игуменът дойде на посещение при Ателстан, появявайки се внезапно като крадец в нощта. Първоначално той беше отишъл при Кранстън, за да го попита как се справя монахът, но вместо да му отговори, добрият коронер беше решил да го доведе направо в Съдърк. Разбира се, за да го предупреди за скорошното пристигане на игумена, сър Джон беше изпратил при Ателстан Уолт, сина на палача Лайънъл. И така, монахът набързо хвана на работа неколцина енориаши, което не беше кой знае колко сложна задача, като се има предвид, че те непрекъснато се мотаеха покрай стълбите на църквата, заети с греховните си дейности.

Проститутката Сесили измете и изми покрития вход, а Уоткин се постара да почисти поне част от мръсотията в нефа и освен това напълни съдовете за светена вода, от които децата обичаха да пият. Ателстан тъкмо беше приключил една проповед, в която се казваше, че всички мъже и жени били Божии цветя, независимо че някои били рози, а други — диви зюмбюли. По този начин монахът се беше надявал да убеди енориашите си, че Господ обича различията им и че една градина, пълна с рози, може да е както много приятна, така и много скучна. Изобщо проповедта не беше никак лесна, пък и допълнително се усложняваше от факта, че Бенедикта през цялото време стоя коленичила в краката на Ателстан, вперила в него прекрасните си очи. Ако не бяха бръчиците от смях покрай устата й, вдовицата щеше да изглежда досущ като света Агата, помисли си той.

Най-после игуменът пристигна заедно с цялата си свита. Кранстън беше абсолютно трезвен и седеше върху коня си като някой мъдър съдия. Енориашите на Ателстан се скупчиха около новодошлите. Орм, един от многото синове на Уоткин, си мислеше, че игуменът е папата, но после проститутката Сесили заяви, че бил епископът. И така, Ателстан разгони тълпата и въведе гостите си в църквата, оставяйки Крим и Дайк да пазят конете. Хората на игумена явно намираха обстановката за много забавна, така че не мина много време, преди църковният иконом да се разсмее на жалките опити на Ателстан да превърне това окаяно място в Божи дом. „Но пък кого ли го е грижа за мнението му?“ — рече си монахът. Може би някой трябваше да напомни на този високомерен духовник, че в крайна сметка всичко е започнало в едни прости ясли във Витлеем. Е, поне игуменът се държа мило. Той седна срещу Ателстан на една от двете църковни пейки и внимателно го разпита с какво се е занимавал през последните няколко месеца. Кранстън се разположи до него и впери поглед в тавана. Игуменът изслуша монаха, след което взе ръката му в своята.