Пол Дохърти - Пеещата галерия

— След празненството сър Томас се е върнал в стаята си, заключил е вратата и е направил онова, което всеки добър играч на шах би направил — застанал е пред шахматната дъска и е започнал да мисли как да се справи със ситуацията, в която сте го поставили. И така, господарят ви е вдигнал офицера — фигурата, която сте заплашвали — и е започнал да го мести по дъската, опитвайки се да намери изход. Същевременно — като всеки потънал в размисъл човек — току е вдигал пръсти към устните си, без да си дава сметка, че по този начин малко по малко се самоотравя. Всъщност цялата работа едва ли е отнела много време — отровите, които сте купили от аптекаря, са били доста силни. В един момент сър Томас се е почувствал зле, така че е оставил шахматната дъска и си е легнал в леглото, където по-късно е издъхнал.

— На следващата сутрин — тъй като сте знаели, че ще ви се наложи да пипнете отровената фигурка — сте си сложили ръкавици и сте се качили в стаята на господаря си. Но за да бъдете сигурен, че вината ще падне върху Брамптън, е трябвало да си осигурите и свидетели. Тъкмо затова сте отишли да повикате сър Ричард. И така, братът на господаря ви и някои други членове на домакинството влезли с вас в спалнята на сър Томас и, както може да се очаква от хора, разбили вратата на нечия стая и открили обитателя й мъртъв, се събрали около трупа. Междувременно вие сте прибрали шахматната фигурка, сложили сте отрова в чашата за вино и сте я върнали обратно на масичката до леглото.

— След това чашата била набедена за оръдие на убийството и вината била приписана на Брамптън.

Изведнъж капеланът дойде на себе си.

— Това е абсурдно! — рече той. — Откъде съм можел да бъда сигурен, че сър Томас ще пипне шахматната фигурка?

— О, можели сте и още как! — намеси се Кранстън. — Нали тъкмо вие ни казахте, че сър Томас не е бил в състояние да се откъсне от шахматната дъска. И че единствените хора, докосвали се до чашата, преди да се установи, че в нея има отрова, са били Брамптън, сър Томас и самият вие.

— В такъв случай вероятно смятате, че съм отговорен и за смъртта на Брамптън, така ли?

— О, да — продължи коронерът. — Моят верен помощник тук установи, че след началото на празненството Брамптън се е върнал в стаята си. Икономът се е чувствал засегнат от обвинението на сър Томас, че се е ровил сред личните му документи. Разбира се, Брамптън не е правил нищо подобно. Вие сте се ровили сред онези книжа. Все едно, това е тема, на която ще се върнем по-късно. По-важното в момента е, че вие сте упоили Брамптън.

— Упоил ли съм го? — прекъсна го ядно капеланът. — Брамптън не беше упоен! Това са пълни глупости!

Отец Криспин се огледа наоколо, очевидно търсейки подкрепа, но Ателстан забеляза, че останалите вече започват да се отдръпват от него. Съдия Фортескю беше приковал поглед в масата, по устните на Гонт играеше усмивка, а младият крал изглеждаше изцяло погълнат от ставащото. Кранстън поклати глава.

— Няма смисъл да лъжете, отче! — кресна той. — Много добре знаете, че онзи ден Брамптън е бил мъртво пиян. Един слуга ни увери, че е било така. А вие, лейди Изабела, не ни ли казахте, че след като съпругът ви е наредил да отворят бъчва от най-доброто ви бордо, лично сте изпратили една чаша на Брамптън в знак на помирение?

— Да, така беше — промърмори тя. — Всъщност не! Вярно е, че аз изпратих чашата в стаята на Брамптън — вдовицата посочи към капелана, — но я наля ти, отче! Идеята беше твоя! Явно си сипал нещо във виното! — възкликна тя.

— Същата нощ — намеси се Ателстан, — след като останалите членове на домакинството са си легнали, отец Криспин се е качил в стаята на Брамптън. Вие сте силен мъж, отче, а икономът е бил дребен и лек, пък и стаята му е била много близо до стълбите към тавана. И така, вие сте измъкнали Брамптън от леглото му, качили сте го на тавана, сложили сте го на масата, завързали сте предварително подготвената примка около врата му и сте го оставили да се обеси, дано Господ се смили над душата му! Когато горкият иконом е осъзнал какво става, той се е опитал да се освободи от въжето, но вече е било твърде късно. После дъхът му е секнал завинаги и неопростената му душа е отлетяла в мрака.

Ателстан се приближи до капелана и застана над него.

— Затънал сте до шията в грехове, отче — промълви той. — Душата ви е ранена, белязана с аления цвят на греха. Както и да е, при убийството на Брамптън сте допуснали една грешка. Забравили сте да му обуете ботушите! — Ателстан се наведе и доближи лицето си до това на капелана. — Но да речем, че по някаква причина икономът се е качил на тавана бос. Подът беше мръсен и навсякъде по него се виждаха парчета стъкло, а петите на Брамптън бяха чисти и по тях нямаше никакви наранявания. Защо ли? Защото краката му не са се докосвали до пода!