Пол Дохърти - Божият гняв

— И какво ти каза?

Ателстан поклати глава.

— Не можеш да ми задаваш такъв въпрос, сър Джон. Дори папата не може да отмени тайната на изповедта.

— Но арестували ли сме истинския виновник? — тревожно попита Кранстън.

— Да, сър Джон.

— Съжалява ли?

— Съжалява, че ще умре, но за него това е било игра, нещо като турнир — въпрос на късмет и умения.

— A Ira Dei.

Ателстан си пое дълбоко дъх и реши, че ще е по-добре да не казва на сър Джон за срещата си край кея.

— Хайде, братко — настоя Кранстън. — Сигурно си задал на Клифорд този въпрос. И той не влиза в тайната на изповедта.

— Да, питах го — Ателстан стисна тлъстата китка на приятеля си. — Сър Джон — прошепна той, — ще ти кажа, само ако се закълнеш в Бога, че няма да кажеш на никого!

— Имаш думата ми, това е достатъчно.

— Попитах Клифорд за Ira Dei. Той веднага отрече да знае нещо, после каза, че откакто го арестували, размишлявал за много неща, но не бил сигурен кой е Ira Dei. Това беше предсмъртната му изповед, предстоеше му скоро да се изправи пред Бога, затова не искаше да се обременява с греха на необосновани обвинения, но…

— Какво?

— В редките случаи, когато Клифорд се е срещал с Ira Dei, той бил с качулка, а гласът му звучал преправено и приглушено. Въпреки това, заради произнасянето на някои думи, Клифорд решил, че това е сър Никълъс Хъси.

— Хъси! — възкликна Кранстън.

— Сър Джон, това са само подозрения на Клифорд. Но той ще умре и няма лична изгода да лъже.

Коронерът се облегна и подсвирна тихичко.

— Ако Хъси е нашият човек — каза той, — това означава, че и младият крал е замесен. Каква игра играят? Едно е да се съюзиш с враговете на регента, но да ги контролираш?

— И аз си го помислих, сър Джон, но има логика.

Ателстан започна да изброява на пръсти.

— Първо, ще има бунт. Второ, бунтът ще атакува властта, с други думи, регента. Трето, ако искаш да обуздаеш див кон, какво ще направиш? Ще го държиш за юздите или ще се опиташ да останеш на седлото?

Кранстън кимна.

— Разбира се, Хъси е на седлото. Да, да — продължи той възбудено. — Регентът не е предизвикал проблемите, но когато бунтът започне, Хъси ще направи необходимото той да понесе вината. А пък Ричард ще бъде невинният млад крал, който не е извършил никакво престъпление, но не е можел да влияе на злия си чичо.

— Точно така, сър Джон. Бунтът ще свърши, Гонт може да си отиде и селските водачи да изчезнат, но Короната ще оцелее.

Кранстън отпи още една глътка от меха и се засмя горчиво.

— Пази ни, Боже — прошепна той, от лъжите на принцовете. На никого няма да кажа, братко. Но ще наблюдавам зорко сър Никълъс Хъси!

— Е, всичко свърши, сър Джон — Ателстан се обърна и почувства студенината на колоната до горещата си буза.

— Тези неща никога не свършват, братко. Помниш ли Розамунд Ингам? Самоубила се е в затвора „Флийт“. Кой знае как, лекарството, което отнела на бедния Оливър, й било дадено, за да се отърве от примката на палача. При това всичко е било напразно. Прочетоха завещанието на Ингам.

— И?

— Оставил е всичко на мен. Малка рента на жена си. Но къщата, мебелите, всички златни и сребърни прибори са за бедния Джак — Кранстън избърса сълзите от очите си. — Кълна се в Бога, бих върнал всичко, само за да видя още веднъж лицето на Оливър!

— И какво ще направиш с парите, сър Джон?

— Първо, ще разкрася това забравено от Бога място — той смушка Ателстан. — С един хубав стъклопис, а? Достоен паметник на стария Оливър!

— Сър Джон, това ще бъде изключителен дар.

Кранстън се изправи и протегна.

— А ти какво ще правиш, братко? Да знаеш — той изду бузи, — че имаме нови убийства: кръчмар, който уж се удавил в буре с малвазия в кръчма на Картър Лейн. Млада съпруга от Фарингдън, открита мъртва в езерце за шарани. И по-лошо…

— Да, сър Джон?

— Шуреят ми Ралф пристига другата седмица. Боже, този малоумник ще ми надуе главата.

Ателстан се усмихна.

— В този случай си сам, сър Джон. С енориашите ми отиваме на поклонение до гробницата на блажения свети Суидин в Уинчестър.

Кранстън се почеса по главата.

— Шегуваш ли се, братко?

— Не.

Коронерът помогна на Ателстан да се изправи.

— Хайде, братко, да вдигнем тост за стария Оливър само още веднъж и да идем да ядосаме крадливия собственик на „Шарения кон“.

Кранстън се олюля така силно, че Ателстан го хвана под ръка и бавно го поведе през нефа.

Внезапно Кранстън спря.

— Казвал ли съм ти, братко?