Пол Дохърти - Божият гняв

Изражението на Ателстан стана каменно, защото предстоеше решаващият му ход.

— И най-накрая, самият Ira Dei те предаде.

Клифорд се стресна:

— Как?

После изстена, осъзнавайки каква ужасна грешка е допуснал.

Гонт щракна с пръсти към командира на охраната.

— Вземи десет стрелци и претърсете къщата на Клифорд! Затворете слугите му! Ако е нужно, подложете ги на мъчения!

— Няма нужда — бял като привидение, Клифорд се изправи.

— Какъв е смисълът? — каза той тихо. — Играта свърши — облиза устни. — Милорд Гонт, аз съм предател, но не повече от всеки друг в тази стая. Търговци, които изстискват бедняците като мокър парцал. Добри хора, когато наперено влизат в църква в неделя, но в понеделник извършват всички смъртни грехове. И се правят на ангели!

— Ами аз? — прекъсна го Гонт. — Аз ти вярвах.

— Ваша светлост, вие не вярвате на никого. Не виждате ли, че идва буря? — той насочи пръст към Гонт. — Не ходете на лов, милорд. Минете по мръсните улици на Съдърк или посетете селата в Южен Есекс. Хората ще ви гледат как минавате с пламтящи от ярост очи. Бурята идва! — Клифорд махна с ръка.

— Тази къща от карти ще се събори, ще изгори от избата до покрива! — той избърса слюнката от ъгълчето на устата си. — Да не мислите, че съм единственият? Не разбирате ли, че в тази стая има хора, които вече планират как да обърнат платната, когато дойде бурята?

Клифорд замълча, погълнат от собствения си гняв.

Ателстан бързо огледа лукавите, потайни лица на водачите на гилдии. Клифорд беше убиец, но беше прав. Гонт би бил глупак, ако вярваше на когото и да било от тези мъже.

— Ти си предател! — изпищя Гудман и скочи на крака. — Предател и престъпник! Спотаен убиец!

— За Бога! — изрева Клифорд и скочи на крака, отблъсквайки ръката на един от войниците. — Маунтджой беше алчен демон, Фицрой — продажен чревоугодник. Колкото до Стърми, ти го избра, не аз.

— Отведете го! — нареди Гонт.

Клифорд се обърна и плю по посока на регента.

— „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“ Спомни си това, милорд, когато изгорят двореца ти, Савой Палас [12] Дворецът „Савой", резиденцията на Джон Гонт, считана за най-богатия благороднически дом в средновековен Лондон, е изгорена по време на селския бунт през 1381 година. — Б. р. .

— Чакайте! — Гудман, който пръв се беше съвзел, сега се изпъчи в справедлив гняв. — Милорд, откъде да знаем дали този човек не е самият Ira Dei ?

Клифорд отметна глава и се разсмя.

— Глупав и жалък страхливец! — изсъска той дрезгаво. — Да не си слабоумен? Не съм Ira Dei. Но нямаше да го познаете, дори да седеше в тази зала.

Гонт повтори заповедта си. Войниците бързо изведоха Клифорд, а други по заповед на регента се приготвиха да претърсят къщата му.

Кранстън и Ателстан гледаха как водачите на гилдии, доволни от перспективата да получат обратно златото си, се надпреварваха да хулят Клифорд и да доказват предаността си към регента. Джон Гонт играеше ролята си, но монахът разбра, че думите на Клифорд са попаднали на място; разкритието, че беше допуснал предател толкова близо до себе си, го беше наранило дълбоко. Регентът, който не вярваше дори на сянката си, беше станал още по-затворен и мнителен. Седеше на стола си и мълчаливо приемаше хвалебствията на търговските принцове. Не забеляза как Ателстан и Кранстън се сбогуваха и се измъкнаха от Гилдхол.

— Слава Богу, това приключи! — въздъхна Кранстън. — Имахме много малко доказателства, братко — той погледна изпитателно мрачния монах. — Добре го хвана в капана.

— Не, сър Джон, той сам се хвана. Той беше общият знаменател във всички убийства — Ателстан направи гримаса. — Колкото до подвеждането — това е добре известно средство, сър Джон, което старият ми учител, брат Пол, често използваше. Твърдеше, че го научил от Инквизицията — Ателстан се протегна. — Факт е, сър Джон, че когато човек е ядосан, той не може да накара ума си да спре да препуска или езика си да мълчи.

Вървяха из оживения Чийпсайд, но след напрежението в Гилдхол пазарът им се струваше тих и спокоен. Кранстън дори не си даваше труд да си отваря очите за своите „приятели от подземния свят“, както ги наричаше.

— Хайде, Ателстан. Дори Бог би се съгласил, че заслужавам чаша кларет, а ти — чаша ейл.

Влязоха в уютното и приветливо помещение на „Светият Агнец“ и известно време само отпиваха от питиетата си и размишляваха върху драмата, на която бяха присъствали.