Пол Дохърти - Божият гняв

— Откъде знаем, че той не е Ira Dei? — попита Кранстън.

— Мисля, че Клифорд каза истината — Ателстан поклати глава. — Бог ми е свидетел, сър Джон, че той е прав. Надвиснала е буря и когато се разрази, този град никога няма да бъде същият!

Три дни по-късно Ателстан излезе от Тауър и виждайки тълпите около Билингсгейт и по Бридж Стрийт, реши да вземе баржа до Съдърк. Огнената топка на слънцето залязваше и оцветяваше реката в блестящо червено, докато той се промъкваше по уличките към кея. Чувстваше се уморен, бързаше да се върне в църквата, но и усещаше лека тревога, защото беше сигурен, че го следят. От време на време се взираше в някоя уличка или поглеждаше към реката, чуваше далечните викове на лодкарите и с мъка сдържаше желанието си да затича. Ако продължеше по виещите се улички, най-накрая щеше да излезе на кея. Най-после видя стъпалата към водата и лодкарите, събрани край тях в очакване на клиенти. Канеше се да ускори крачка, когато тъмна фигура с маска и качулка внезапно изскочи от един вход. Ателстан спря, зърнал проблясъка на кама.

— Какво искаш? — той се постара гласът му да не трепне. — Аз съм беден свещеник, нямам пари!

— Така е, братко Ателстан — отвърна му преиначен и приглушен глас. — Беден в много отношения и богат в други. Значи, откри виновника в Гилдхол и утре милорд Клифорд ще умре на Тауър Хил?

Ателстан се облегна на тоягата, която носеше.

— А ти трябва да си Ira Dei.

— Или негов пратеник.

— Не — Ателстан поклати глава. — Сигурен съм, че си дошъл да говориш с мен лично.

Той се взря над рамото на мъжа към кея.

— Не, не го прави — нареди му тихо приглушеният глас. — Не викай за помощ, братко. Не ти мисля злото.

— Тогава защо не зададеш въпроса си? — попита монахът.

— И какъв е той?

— Знам ли кой си? Отговорът е „не“. Освен това не искам да знам и не ме е грижа.

Мъжът с качулката леко отстъпи.

— Ти си добър свещеник, Ателстан. Обичаш бедните. Ти си пастир, който се интересува от стадото, не само от кожите му. Скоро ще се разрази буря, но ако не се месиш, ще бъдеш в безопасност.

— Аз също имам един въпрос.

— Задай го!

— Клифорд ли беше твоят убиец?

— Да.

— А има ли други в двора и в Гилдхол, на които плащаш?

— Ти каза „един въпрос“.

Ателстан вдигна рамене.

— Историята е увлекателна.

— Обърни се, братко.

Ателстан се канеше да откаже, но не видя смисъл и се подчини.

— Отговорът на твоя въпрос, братко, е че предателството е като лоза. Клонките му се разпростират навсякъде.

Ателстан не помръдваше, стегнал рамене. Когато се обърна, уличката беше празна.

Монахът слезе до кея, нае лодка и се отпусна на кърмата, докато прошареният, беззъб лодкар с железни мишци гребеше енергично към другия бряг. Когато стигнаха, Ателстан му плати и тръгна в здрача към „Сейнт Ерконуолд“. Къщата и конюшнята бяха тихи. Някой беше напълнил яслата на Филомел и старият боен кон предъвкваше с такова удоволствие, сякаш това беше първото му и последно ядене. Свещеникът отиде пред църквата и с тревога забеляза, че вратата не е заключена. Отвори я и тихо пристъпи вътре. Взря се в тъмнината.

— Кой е тук? — извика той.

Думите му отекнаха и увиснаха във въздуха. Стиснал тоягата, Ателстан мина през тъмния неф към олтарната преграда.

— Кой е там? — отново извика той. — Това е Божи дом!

— За Бога, послушнико, стресна ме!

Ателстан рязко се завъртя и смътно различи едрата фигура на сър Джон, облегнал се на една колона и прегърнал чудодейния мях.

— Сър Джон, от теб ще ми побелее косата!

— Тогава оплешивей, братко, и няма да те е грижа — също като мен! — Кранстън потупа пода до себе си. — Ела, седни. Къде беше?

Ателстан приседна до пълния си приятел.

— Искаш ли вино?

— Сър Джон, това е църква.

— Поговорих си с добрия Бог, няма нищо против.

— В такъв случай, сър Джон… — Ателстан вдигна меха и отпи голяма глътка. — Вярно е — промърмори той, — че виното весели човешкото сърце — после го върна на коронера. — Сър Джон, ходих да видя Елизабет Хобдън при миноритките. Тя е доволна и щастлива.

— Баща й и мащехата й са в затвора Маршълсий — промърмори Кранстън. — Бог знае какво ще стане с тях. Но докато нещата не се изяснят, момичето ще остане в манастира. Къде другаде беше? — попита той.

— В ада, сър Джон. Или по-точно, в тъмниците на Тауър. Утре призори Адам Клифорд ще бъде обезглавен. Помоли ме да го изповядам.

— Теб!

— Да, сър Джон. Каза, че може да се изповяда единствено на мен.