Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Двамата старци станаха и заобиколиха масичката. Лука коленичи и целуна свещените пръстени на ръцете им.

– Късмет, синко. Сега носиш на плещите си надеждите и вярата на Църквата.

– Няма да ви разочаровам.

Стивън усещаше, че Натали все повече харесва идеята да прехвърлят проблема на Църквата. Ако успееха да се споразумеят с Ордена, шансовете им да оцелеят се увеличаваха значително – най-вече защото вече нямаше да притежават онова, до което Морбиъс Франк искаше да се докопа, но и защото единственото нещо, по-могъщо от един разгневен и кръвожаден милиардер, беше Светата римокатолическа църква. При възможностите на тази организация двамата можеха да изчезнат завинаги, без повече да се тревожат за нищо – или поне без да се тревожат за толкова много неща.

Натали прие аргументите му, макар че очевидно бяха в противоречие с принципа ѝ да не се предава. Единственото разумно решение обаче беше Стивън и Орденът да потърсят заедно тайната и намирането ѝ да стане част от сделката. После Църквата щеше да получи всичко и повече нямаше да ги възприема като заплаха. Все пак имаха нужда от някой скрит коз, за всеки случай, и в главата му вече се оформяше план. Можеха да използват позицията на Муди като застраховка срещу бъдещи заплахи или неспазване на сделката от отсрещната страна.

Докато обядваха, телефонът на Натали иззвъня, беше Муди, току-що пристигнал във Венеция и нетърпелив да се срещнат. Разбраха се за три часа в едно от многобройните кафенета на площад "Сан Марко“ – най-посещаваната забележителност на града. След като се нахраниха, тръгнаха спокойно към мястото на срещата. След малко видяха Муди да излиза на площада. Натали огледа тълпата, за да се увери, че никой не го следи, след няколко минути се приближи към него и го поздрави. Бяха решили да направят срещата в едно по-уединено кафене в малките улички. Стивън ги последва на разстояние, след като излязоха от големия площад и се отправиха към новото място.

След няколко минути и тримата седяха на маса в един тих ъгъл на градината. Сервитьорката им донесе поръчката и когато се отдалечи, Натали набързо обобщи ситуацията. След като чу последните новини, Муди се облегна назад и подсвирна:

– Леле! Изобщо не си губите времето. Мислите ли, че на този Лука може да му се има доверие?

Натали поклати глава:

– Не. Точно затова имаме нужда от помощта ти. Ти постоянно се занимаваш с такива неща. Кой е най-добрият начин да се застраховаме срещу отмъщение?

Муди завъртя замислено чашата си, усмихна се:

– Ще ме извиняваш, но не се занимавам постоянно с такива неща. Питаш ме как да се застраховате, че Църквата ще спази договорката, след като ѝ върнете откраднатата реликва. Това не спада към обичайните ми служебни задължения.

– Какво искаш да кажеш? Ще ни помогнеш ли?

– Определено не си поплюваш. Боже! Не се обиждай, но това е най-шантавото нещо, което чувам, а съм виждал какво ли не. Но за да отговоря на въпроса ти – вероятно мога да помогна да не ви очистят.

– Какви мерки щеше да вземеш, ако това беше твоя операция? – попита Стивън.

– Бих започнал със среща… която ще се запише – започна Муди и подробно обясни как да организират срещата и сделката след това.

Докато с тих глас описваше тънкостите и наблягаше защо определени неща трябва да се правят точно по начина, по който препоръчва той, агентът постепенно печелеше уважението на Стивън. Натали го слушаше, без да мига, и беше очевидно, че той е експерт в своята област. Беше намерила най-подходящия съюзник.

Каквито и да бяха чувствата на Стивън, до края на срещата той се убеди, че Муди си разбира от работата.

В седем на другата сутрин Стивън със спокоен глас съобщи предложението си на Лука:

– Отидете до Флоренция с полета на "Ал Италия“, който тръгва от Рим в 9,45. Включете мобилния си, след като кацнете. Предполагам, че това е номерът ви. Ще ви се обадя, след като пристигнете, и ще ви дам указания. Носете си поне две хиляди долара за текущи разходи.

– Трудно ще стигна навреме до летището, за да си купя билет и да хвана полета. Трябва да се преоблека, пък и трафикът…

– Ще успеете. Тръгвайте. Ще се видим във Флоренция – каза Стивън и затвори.

Лука изпита тръпката от напрежението. Сега щеше да се прави на шпионин, да гони самолети, изпълнявайки тайни заповеди на началниците си. Никога в живота си не бе правил подобно нещо, но винаги имаше първи път. Беше повече по частта на Синт, но Стивън не изглеждаше опасен, затова Лука нямаше лошо предчувствие – глождеше го само леко нетърпение.