Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– А… добре. Много се радвам да чуя гласа ти. Напоследък си доста търсен.

– Дори нямаш представа колко. Слушай. Получих писмото ти. Някакъв тип спешно искал да му се обадя. Какво можеш да ми кажеш за него освен името му? Какво искаше?

– Каза само, че трябва да говори с теб за "Владник"или нещо подобно. Каза, че е в твой интерес да му се обадиш възможно по-скоро.

Стивън не се опита да я поправя.

– Да не би случайно да си проверила номера? – поинтересува се.

– Знаех, че ще попиташ. Вече мога да чета мислите ти. Да, проверих го и се оказа, че е ватикански номер. Да не си решил да ставаш католик? Или да влизаш в манастир? Внимавай, скъпи, може да не е истинското ти призвание, а просто криза на средната възраст…

– Сигурна ли си, че е от Ватикана?

– Трудно е да се сбърка, не мислиш ли?

– Хм… и какво друго се случва, докато съм в отпуск?

Гуен закри слушалката с ръка и се обърна с гръб към подредените в кръг компютри, където Софи и Бен усилено програмираха.

– Дойдоха две ченгета от Рим. Явно много им трябваш. Казах им, че нямам представа къде си, което е самата истина. Попитаха дали имам номер за връзка и им дадох мобилния ти. Съжалявам. Надявам се, че не съм объркала нещо.

– Няма проблем, Гуен. Трябва да съдействаш по всякакъв начин на полицията. Колкото до мен, смятам да удължа ваканцията си още малко. За неопределен срок.

– Като стана дума, как е новата ти приятелка? – попита Гуен.

Сякаш наистина четеше мислите му. Стивън реши да приеме въпроса ѝ по най-непредубедения начин, както и беше редно.

– Разстроена е от начина, по който се развиха нещата, но се държи. Как върви работата?

– О, идеално! Със или без теб. Не казвам, че си излишен, но досега не е имало нещо, с което да не можем да се справим сами. Макар че е малко демобилизиращо да получаваме посещения от местните ченгета през ден и да ни разпитват за теб.

– Съжалявам за това. Ами добре тогава, обаждам се с фонокарта, така че не можеш да използваш този номер за връзка с мен. Но пак ще се обадя. След няколко дни. Дръж фронта, Гуен, и благодаря за всичко.

– Пази се, скъпи.

Морбиъс Франк седеше в едно малко римско кафене, наслаждаваше се на слънчевите лъчи върху лицето си и зяпаше минувачите. Върху масата му падна сянка и Сиа Амиери седна срещу него.

– Крос се е обадил в офиса си преди няколко часа.

– И? Знаем ли нещо повече? Някаква идея къде може да се крие? – попита Франк.

– Не. Нищо в тази посока. Но има обезпокоителна новина.

Франк въздъхна:

– Още ли? Освен това, че изгубихме следите му и тези на момичето и че най-ценното съкровище в човешката история е у тях. Кажи ми какво може да е по-обезпокоително?

– Някой от Ватикана се е обаждал в офиса му. Искал да говори възможно най-скоро с него. За Войнич.

Франк присви очи.

– Какво? Това е лошо. Първо се оказва, че момичето има връзки в ЦРУ, а сега имаме пряка намеса от Църквата. Нещата излизат извън контрол, синко.

Амиери не отговори. Нямаше какво да каже.

– Ако Църквата си върне Свитъка, можем да сме сигурни, че той ще изчезне завинаги заедно с тайната си. Хвърлих прекалено много пари, за да го открия, и не мога да допусна това да се случи.

– Знам. И аз съм разтревожен.

Франк си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и Амиери се престори, че не забелязва треперенето на чашата, когато покровителят му я вдигна към устните си.

– Реши този проблем, синко. Каквото и да струва. Реши го.

Натали и Стивън спряха на летището и взеха водно такси до Венеция, което ги остави точно на площад "Сан Марко“. Разходиха се в района и накрая решиха да използват телефона на един хотел, гледащ към канала. Интериорът беше в стил стара Венеция – златовезан брокат, кадифе и полирано тъмно дърво. Натали седна в бара, докато Стивън намери телефоните, които бяха до тоалетната.

Набра номер и изчака свързване. Вдигнаха на третото позвъняване.

– Лука.

– Обажда се Стивън Крос. Вие ли сте ме търсили в офиса? – попита Стивън, като се стараеше да говори колкото може по-кратко.

– А… да, доктор Крос! Благодаря, че се обадихте.

– За какво става дума?

– Мисля, че и двамата много добре знаем. У вас има нещо, което принадлежи на Църквата, и бих искал да обсъдим проблема, преди нещата да излязат от контрол.

– Говорите, сякаш ме обвинявате. Можете ли да докажете, че Църквата е законен собственик на нещото, което теоретично обсъждаме?

Разговорът не вървеше, както бе очаквал Лука.