Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Какво казая Муди?

– В Рим са се активизирали да ни търсят и до двайсет и четири часа може да ни обявят за общонационално издирване. Имат снимките ни от Гранична полиция. Освен това са намерили тялото на Дани. Бил е измъчван. – Натали отхапа от филийката си. – По дяволите, прегоряла е.

– Измъчван ли? Какво те посъветва Муди?

– Да го изчакаме. Ще пристигне днес следобед. Полетът му е след няколко часа и когато кацне, ще се обади. Каза обаче, че нещата загрубяват с всяка минута. Сега е твой ред. Какъв превод ни сервира компютърът?

– Ще ми трябва време, за да го разчета. Но получих интересен имейл…

Стивън ѝ разказа за писмото. Тя отвори широко очи и остави вилицата си.

– Сигурно е Франк. Това е някакъв капан. Не се обаждай. Нека поне да изчакаме Муди.

– Не съм сигурен. Къде е уловката? Ако използвам фонокарта или интернет, няма как да ме засекат.

Натали се замисли, но в крайна сметка се съгласи, че няма видима клопка.

– Да купим фонокарта и да се обадим от уличен телефон. Може някъде от площад "Сан Марко“. Оттам всеки ден минават десетки хиляди туристи, така че много им здраве в търсенето – ако изобщо успеят да засекат обаждането от автомат. Пък и така ще имам още един шанс да видя Венеция… и да похапнем вкусно на обяд, а? Колко време смяташ, че ще ти отнеме да прегледаш резултатите от Свитъка?

– Нека да видя първо какво имаме. – Стивън се премести на масичката в дневната с чинията и чашата в ръка, остави ги до лаптопа и започна да преглежда резултатите. – Дай ми два часа да преведа това и да прегледам всички възможни комбинации. Някои изглеждат пълни безсмислици още от пръв поглед, но човек никога не знае.

– Ще те оставя и няма повече да те разсейвам.

– Можеш да ме разсейваш, когато поискаш – увери я напълно искрено Стивън.

– Да, но в такъв случай няма да свършим много работа, нали?

– Зависи за какво свършване и за каква работа говорим.

– Добре, докторе, отивам малко да се освежа, докато ти вършиш важната работа – каза Натали, като лапна последното залче от закуската си. Стана, занесе чинията си в кухнята, сипа си още кафе и се оттегли към спалнята.

– Когато свърша, мога да облека бяла престилка и пак да ми викаш "докторе“ – предложи той.

– Искам те само по онова странното нещо с огледалце, дето се слага на главата. И обувки. Проблем ли е?

– Няма проблеми. Само решения.

– Така те харесвам, моето момче. Хайде сега, разгадай най-важната тайна на света. За предпочитане, преди обяд. Стига си отлагал.

Стивън отново погледна монитора и прехвърли няколкото десетки възможни изречения в програмата за превод, като я настрои първо на латински. Вентилаторът на лаптопа забръмча, сякаш се готвеше за излитане и след няколко минути се появи нова страница с всички английски варианти. Той започна да прехвърля безсмислица след безсмислица, като спираше на най-вероятните изречения във всяка група. Задачата беше досадна и изнервяща, но нищо не можеше да замени човешката намеса. Един от основните проблеми бе семантиката – нещо, което можеше да се тълкува смислено на латински, звучеше като пълна глупост на английски, затова, след като имаше превода на възможните комбинации от думи, трябваше да се върне на оригинала, за да провери дали не е пропуснал нещо.

Времето летеше и без да усети, се изтърколиха два часа. Стивън потърка зачервените си очи и се втренчи в текста, който бе сглобил досега. Беше свикнал с големия си монитор в офиса и четенето от лаптопа го затрудняваше. Някои от думите изглеждаха като имена на места, затова започна да ги въвежда в търсачките.

Точно в дванайсет Натали излезе от спалнята да провери как се справя. Той я посрещна с триумфална усмивка. Тя го погледна в очите и той кимна.

– Успя ли?

– Естествено. Макар че явно нищо свързано с този проклет Свитък няма да е лесно. Мисля обаче, че разкрих тайната му. – Стивън се поколеба, после вдигна чашата с изстиналото си кафе като за тост. – Дешифрирах Ръкописа на Войнич.

Гуен се канеше да излиза за обяд, когато служебният ѝ телефон иззвъня. Само няколко души знаеха този номер и тя се съмняваше, че майка ѝ ще тръгне да ѝ звъни през деня. Освен това тя винаги ѝ се обаждаше на мобилния. Гуен погледна дисплея, но номерът не ѝ беше познат. Кодът беше от Рим. Тя остави чантичката на бюрото си и след като се огледа, вдигна слушалката.

– Ало!

– Гуен, аз съм. Не споменавай името ми, разбра ли? – каза Стивън.