Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън се пъхна под струята хладка вода и бързо се изплакна. Докато се бършеше, чу шум от кола, която наближаваше, прекара няколко пъти гребена през косата си и облече ризата и панталона. Все още се закопчаваше, когато подранилият гост почука на външната врата.

Стивън отвори и поздрави стареца, който стоеше пред вратата и стискаше очукана метална кутия за инструменти до гърдите си. Зад него бе спряно ново пежо. Хилавият шофьор стоеше облегнат на предната броня с цигара в уста, и небрежно зяпаше вестника, който бе взел, за да се разсейва.

Стивън покани госта в кабинета си и премести купчината книги от голямото бюро, за да направи място за съкровището на стареца. Мъжът внимателно постави кутията на ръба на масата, отвори я и извади отвътре пет пергамента, всеки от които бе грижливо прибран в прозрачен джоб. Стивън внимателно огледа всяка ръчнoизработенa скъпоценност. Очевидно всички бяха автентични и много древни. Първият бе гръцки документ от около 800 г., а другите четири от XII–XV век. Всичките бяха кодирани, което беше и причина за интереса на Стивън – неговата колекция съдържаше само криптирани пергаменти от XVII век и по-рано, предимно от Италия и Англия. Половин час двамата обсъждаха пергаментите, които се намираха във владение на семейството на продавача от няколко века. Цената, която той поиска отначало, беше многократно по-висока от истинската им стойност, която Стивън бе изчислил, но това можеше да се очаква. Покани побелелия старец в трапезарията на чаша скъпо порто и докато се наслаждаваха на седемдесетгодишното вино, продължиха пазарлъка. В крайна сметка, достигнаха до цена, приемлива и за двамата – много по-висока от това, на което се бе надявал Стивън, но все пак разумна. Доволен, че толкова бързо е сключил сделката, той изтича обратно в кабинета и написа чек, който размени срещу кутията с пергаменти на стареца.

След като свършиха работата, Стивън пожела всичко хубаво на възрастния мъж и го изпрати до колата, където шофьорът стоеше в абсолютно същата поза, както и преди да влязат в къщата – единственото свидетелство за изминалото време бяха седем фаса, смачкани в краката му. Точно когато се сбогуваха, от кухнята се чу пронизителният звън на телефона. Стивън махна на гостите си и изтича обратно в къщата, но когато стигна, телефонът беше спрял да звъни.

Така минаваше целият ден – постоянно имаше чувството, че закъснява с по няколко минути, още откакто двамата с Антония се събудиха с цял час по-късно от обичайното им време за ставане. Стивън се върна в кабинета и огледа пергаментите, като се колебаеше с кой да се заеме най-напред. Телефонът отново зазвъня. Той стигна до кухнята на четвъртото позвъняване и грабна слушалката на масивния апарат от средата на седемдесетте.

Навън маслиновите дървета се поклащаха от безгрижен ветрец и топлата дневна светлина постепенно намаляваше. Пухкави облаци се носеха мързеливо в небето, докато слънцето се оттегляше, за да отстъпи място на обгръщащата всичко нощ. Сцената бе идилична – като за снимка на пощенска картичка, туристическа брошура или кутия шоколадови бонбони.

В къщата телефонната слушалка издрънча на пода и между дебелите каменни стени проехтя нечовешки вопъл – животински рев от жестока, мъчителна болка.

ДНЕС

ПАЛМ ДЕЗЪРТ, КАЛИФОРНИЯ

Уинстън Туейн мрачно гледаше телефона на бюрото си, което бе почти напълно покрито с документи, справочници и два лаптопа. Изръмжа силно, после шумно посръбна от чашата с чай "Ърл Грей“, преди да продължи да чете писмото, адресирано до него от доктор Стивън Крос. Одобрително огледа сбития почерк и кимна замислено. Току-що бе намерил време да се занимае с бележките, изпратени му от Крос, относно една работна теория за Ръкописа на Войнич – малко известен средновековен документ, написан изцяло с все още неразкодиран шифър. Шифър, на чието разгадаване Туейн бе посветил последните трийсет години от живота си.

Мрежата против комари на вратата леко се размърда от краткия полъх на вятъра, нахлул в стаята. Туейн се завъртя с инвалидната количка и се втренчи в пустинната нощ навън. Беше живял къде ли не по света, но твърдеше, че няма по-красиво място от Коачила Вали и околната пустиня, само на два часа с кола от Лос Анджелис. Слънцето отдавна беше залязло зад планинските върхове, издигащи се на над 3000 метра в небето, и Туейн се бе отдал на среднощния си навик да работи. Това бе идеалното време на годината за Палм Спрингс – краят на май, когато в разгара на деня температурата рядко се вдигаше над трийсет градуса, а през нощта спадаше до петнайсет. Туейн предпочиташе среднощното спокойствие за размишленията си, а и на тази възраст рядко спеше повече от пет часа, което му даваше предостатъчно време за научните му изследвания, докато останалата част от Калифорния бе потънала в сън.