Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън отби по пътя, водещ за Скуола ди паракадутисмо Лука – школата по парашутизъм, която бе крайната му цел тази сутрин. Въпреки сложното название тя не беше нищо особено. Комплексът се състоеше от много малък хангар и тесен офис в единия край на летището. Няколко едномоторни самолета "Пилатус Ри Си 6"рулираха по пистата, докато един – самолетът, от който той щеше да скочи, се готвеше за излитане. Стивън прогони фаталистичните мисли, които го обзеха за миг, и продължи предишните си размишления.

Уинстън Туейн и Ръкописът на Войнич.

Туейн и Войнич бяха на практика синоними в криптологичната общност. Ученият бе почти легендарна личност в някои кръгове, като едни го смятаха за мъдрец, а други – за безумен мечтател заради почти маниакалната решеност да дешифрира онова, което от десетилетия спъваше колегите му.

Когато Стивън спря пред сградата, към него се приближи млада брюнертка с къса дънкова пола и розова фланелка без ръкави. Носеше клипборд и изглеждаше така, сякаш подхвръкваше при всяка стъпка.

– Вие ли сте dottore Крос? – попита тя бодро и се усмихна лъчезарно.

– Да – отвърна Стивън на италиански.

– Чакахме ви!

– Имаше задръстване.

– Добре, няма проблем. Но трябва да побързаме. Днес сме много натоварени.

Заведе Стивън направо при самолета и го запозна с пилота Томазо Калдиери и "другарчето"му по скачане, Паоло. От задната част на самолета мълчаливо им кимна третият мъж – Джорджо.

– Извинявайте, че закъснях – каза Стивън.

– Няма проблем – увери го Томазо. Завърши проверката преди излитане и отново погледна Стивън, който се бе качил отзад и бързо се намъкваше в оранжевия гащеризон, който му бе подал Паоло. – Време е да полетим!

– И да поскачаме! – добави Паоло.

Затвориха страничната врата и след няколко секунди моторът заръмжа. След кратка маневра самолетът се засили по пистата и излетя.

– Ще се издигнем на около три хиляди и шестстотин метра – обясни Паоло на Стивън.

Вече бе сложил парашута си и се зае да подготвя клиента за първия му скок. Набързо му обясни правилата. Двамата щяха да скочат заедно – Паоло ще контролира спускането, а Стивън трябваше просто да се забавлява, доколкото му е възможно.

Стивън правеше това по една причина – искаше да се измъкне от черупката си и да преживее неща, които досега е избягвал. Антония бе голям привърженик на пробването на нови изживявания и след смъртта ѝ поне веднъж на три месеца той измисляше нещо, което да го изкара от зоната на комфорта – като начин да почете паметта ѝ и като лекарство срещу меланхолията, която след катастрофата се бе превърнала в негово постоянно състояние. Досега беше ходил да се гмурка, научи се да се катери и да се спуска по въже, беше участвал в маратон и бе станал ментор на няколко деца в неравностойно положение във Флоренция. Сега беше ред на скоковете с парашут.

– Не се притеснявайте – усмихна се Паоло. – Много рядко се случват инциденти.

Погрешно бе помислил мълчанието на Стивън за страх.

– Много успокояващо – отбеляза Стивън, като рязко се отърси от мислите и подръпна нервно сбруята си.

– Почти няма нещастни случаи. Шансът е на наша страна. – Паоло звучеше така, сякаш се опитва да убеди не само клиента, а и себе си. – И така, ето как ще протече скокът, доктор Крос.

– Наричай ме Стивън.

– Добре, Стивън. След около две минути Джорджо ще отвори вратата и Томазо ще ни даде зелен сигнал. – Паоло посочи една малка крушка над вратата. – Ще изчакаме секунда и после – хоп, скачаме!

– Колко време ще продължи скокът?

– Скоростта при падането е около 190 километра в час в зависимост от вятъра, съпротивлението и няколко други фактора, но бих казал около осем минути. Освен това зависи колко дълго искаш да продължи свободното падане – колко време ще летим, преди да отворим парашута.

– Оставям ти да решиш.

Паоло се усмихна широко, после обърна Стивън с лице към вратата и закачи своята сбруя за неговата. Джорджо даде знак с вдигнат палец.

– Още един въпрос – каза Стивън.

– Давай.

– Какво ще стане, ако нещо не сработи? Ако парашутът не се отвори.

Паоло се замисли за момент, после отговори:

– Ако това се случи, повече няма да се тревожиш за нищо.

След като усети, че на Стивън не му е особено смешно, Паоло се покашля и откачи сбруята си от неговата. Обърна се и посочи двете ръчки на парашута си.

– Това е издърпващият парашут. Отваря основния парашут – обясни той, като посочи бялата.